Кейт Мортън - Отминали времена

Просеката беше оградена от дървета, наблизо се издигаше притихнала съблекалня, а едва различимо каменно стълбище водеше нанякъде. Отвъд имаше слънце и птичи песни. Том си пое дълбоко и доволно дъх и реши, че моментът е подходящ и трябва да се възползва. Имаше дъска за скачане и слънцето беше затоплило дървото, затова, когато стъпи на нея, стъпалата му затриха. Задържа се за миг, наслаждавайки се на болката, напече раменете си, кожата му се стегна и накрая, когато не издържаше повече, се ухили широко и най-накрая скочи, издърпа ръцете си назад и излетя във водата като стрела. Студът стисна гърдите му като в менгеме, той си пое дъх, когато излезе на повърхността и дробовете му признателно се изпълниха с въздух, както новородено поема първата си глътка.

Поплува няколко минути, гмуркаше се дълбоко, отново и отново излизаше на повърхността, после легна по гръб и разпери крака и ръце, така че тялото му зае формата на звезда. Ето това, помисли, е съвършенство. Мигът, за който говореха Уърдсуърт, Колридж и Шели — мигът на сюблимното. Том беше сигурен, че ако умре сега, ще умре доволен. Не че искаше да умира, не и през следващите седемдесет години. Пресметна бързо: падаше се през 2009 година, щеше да свърши чудесна работа. Старец, който живее на луната. Засмя се, лениво направи няколко маха назад, после отново се понесе по повърхността и затвори очи, за да се затоплят клепачите му. Светът стана оранжев и звезден, а някъде извътре Том зърна бъдещия му блясък.

Скоро щеше да облече униформата, войната го очакваше и Томас Кавил нямаше търпение да се запознае с нея. Не беше наивник, собственият му баща беше изгубил крака си и част от ума си във Франция, така че той не хранеше никакви илюзии по отношение на героизма или на славата. Съзнаваше, че войната е сериозна и опасна работа. Не беше и сред онези, които нямаха търпение да избягат от сегашното си положение. Тъкмо обратното: Том виждаше във войната възможност да се усъвършенства и като човек, и като учител.

Искаше да бъде учител, откакто осъзна, че някой ден ще стане зрял човек, и мечтаеше да работи в своя квартал в Лондон. Том беше убеден, че ще съумее да отваря очите и съзнанието на децата — като които самият той е бил някога — и да им показва и други светове отвъд мръсните тухли и въжетата с пране, които гледаха всеки ден. Тази цел го крепеше, докато завърши учителския колеж и през първите години на практиката му, докато най-накрая, благодарение на известно красноречие и на старомоден късмет не се озова точно там, където искаше.

Веднага щом стана ясно, че е надвиснала война, Том разбра, че ще се запише доброволец. У дома имаше нужда от учители, мястото му беше постоянно, но какъв пример щеше да даде? Освен това разсъждаваше и малко по-себично. Кийтс е казал, че нищо не е реално, преди да го преживееш, и Том знаеше, че е вярно. Нещо повече, знаеше, че точно това му липсва. Състраданието беше хубаво нещо, но когато Том говореше за история, жертви и национално достойнство, когато четеше на учениците си бойния призив на Хенри V, той дращеше по голия под на собствения си ограничен опит. Знаеше, че войната ще му даде дълбината на познанието, за която копнееше, и точно затова веднага щом се увери, че поверените му евакуирани деца са настанени на сигурно място при семействата, той се отправи обратно към Лондон. Беше се записал в Първи батальон на полка от Ист Съри и ако имаше късмет, през октомври щеше да е във Франция.

Завъртя лениво пръсти върху топлата повърхност на водата и въздъхна толкова дълбоко, че мъничко потъна. Може би увереността му, че следващата седмица ще облече униформата, правеше този ден някак по-жизнерадостен, по-истински от другите. Понеже определено действаха някакви нереални сили. Не се дължеше само на топлината или на вятъра, нито на мириса, който не можеше да назове, а на някаква странна смесица от условия, климат и обстоятелства. И макар да нямаше търпение да се нареди и да дочака реда си, макар понякога нощем да го сърбяха краката от нетърпение, в момента, точно в този миг, му се искаше времето да забави ход, а той да се носи така по водата вечно…

— Как е водата? — стресна го гласът.

Съвършената самота, строшена като черупката на златно яйце.

По-късно, в многобройните случаи, когато превърташе през паметта си първата им среща, най-ясно от всичко си спомняше очите й. И начина, по който тя се движеше, честно казано: как дългата й коса висеше разчорлена край раменете, извивката на малките й гърди, формата на краката й, о, боже, тези крака! Но най-вече си спомняше светлината в очите й, в онези котешки очи. Очи, които знаеха и мислеха неща, които не би трябвало. През предстоящите дълги нощи и дни, а и когато той най-сетне стигна до края, виждаше нейните очи, когато затвореше своите.