Кейт Мортън - Отминали времена

— Здравей, хлапе, как си?

Тя се закова на място, примигна объркано и той осъзна, че за нея е напълно нелогично да го види тук. Докато кучето обикаляше в кръг около Том, червенината по бузите й плъзна към шията, Мередит сведе очи към гуменките си и каза:

— Здравейте, господин Кавил.

— Дойдох да видя как си.

— Ами добре, господин Кавил. Живея в замъка.

Той се усмихна. Беше сладко дете, плахо, но умно. Имаше бърза мисъл и отлична наблюдателност, умееше да забелязва и най-дребните подробности, което й помагаше да прави изненадващи и оригинални описания. За жалост обаче, нямаше почти никаква вяра в себе си и не беше трудно да разбереш защо: родителите й изгледаха Том като безумец, когато им предложи тя да учи в гимназия след година-две. Том обаче продължи да ги обработва.

— В замък, значи! Провървяло ти е. Аз май никога не съм влизал в замък.

— Много е голям и тъмен, мирише на тиня и има много, много стълбища.

— Вече качи ли се по всички?

— По някои, но не и по стълбите към кулата.

— Така ли?

— Не ми е позволено да ходя там. Там работи господин Блайд. Той е писател, истински.

— Истински писател. Ако имаш късмет, може да ти подскаже някои неща.

Том се пресегна и закачливо я потупа по рамото.

Тя се усмихна стеснително, но доволно.

— Може би.

— Продължаваш ли да пишеш в дневника си?

— Всеки ден. Има много неща, за които да пиша.

Тя погледна крадешком към басейна и Том проследи погледа й. Дълги крака преминаха зад момичето, докато то се държеше за перваза. Неочаквано той се сети за един цитат от Достоевски: „Красотата е загадъчна и плашеща“. Том се прокашля.

— Добре, това е добре — каза той. — Колкото повече се упражняваш, толкова по-умела ще станеш. Не се задоволявай с нищо по-малко от най-доброто, на което си способна.

— Няма.

Той й се усмихна и кимна към папката си.

— Значи, мога да отбележа, че си щастлива? Че всичко е наред?

— О, да.

— Родителите ти липсват ли ти много?

— Пиша им писма — отговори Мередит. — Знам къде е пощата и вече им изпратих картичка с новия ми адрес. Най-близкото училище е в Тентърдън, но има автобус дотам.

— Брат ти и сестра ти също са близо до селото, нали?

Мередит кимна.

Той положи ръка върху главата й — косата й беше топла от слънцето.

— Всичко ще бъде наред, хлапе.

— Господин Кавил?

— Да?

— Само да видите книгите вътре. Има цяла стая, пълна с книги, с лавици от земята до тавана.

Той се усмихна широко.

— Е, чувствам се много по-добре от тази новина.

— Аз също. — Тя кимна към фигурата във водата. — Джунипър каза, че мога да чета която книга си поискам.

Джунипър. Тя се казваше Джунипър.

— Вече прочетох три четвърти от „Жената в бяло“, а после ще прочета „Брулени хълмове“.

— Ще влизаш ли, Мери? — Джунипър отново беше доплувала отстрани и викаше момичето. — Водата е прекрасна. Топла. Идеална. Синя.

Нещо в тези думи, изречени от нейната уста, накара Том да потръпне. До него Мередит поклати глава, понеже въпросът я свари неподготвена.

— Не умея да плувам.

Джунипър излезе от водата, навлече бялата си рокля през глава и тя залепна за мокрите й крака.

— Трябва да вземем мерки по въпроса, докато си тук. — Прибра мократа си коса на чорлава опашка и я преметна през рамо. — Има ли още нещо? — попита тя Том.

— Ами мисля, че бих могъл… — Той въздъхна, овладя се и започна отново: — Дали може да дойда да се срещна с другите членове на домакинството?

— Не — отсече Джунипър, без да трепне. — Идеята не е добра.

Той се почувства засегнат без причина.

— Сестра ми не обича непознати, особено от мъжки пол.

— Аз не съм непознат, нали, Мери?

Мередит се усмихна. Джунипър не.

— Нищо лично. Просто си е такава.

— Разбирам.

Тя застана близо до него, а от миглите й се стичаше вода, когато очите й се вторачиха в неговите. Не прочете в тях никакъв интерес, но пулсът му се учести.

— Ами тогава… — поде тя.

— Ами…

— Ако това е всичко.

— Това е всичко.

Тя вирна брадичка и го изгледа, преди да кимне. Кратко движение, което постави категоричен край на разговора им.

— Довиждане, господин Кавил — сбогува се Мередит.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Довиждане, хлапе. Грижи се за себе си. И не спирай да пишеш.

Той ги проследи с поглед, докато се скриха в зеленината на път за замъка. Дългата руса коса по гърба, от която капеше вода, и лопатките като колебливи криле от двете страни. Тя протегна ръка, постави я върху раменете на Мередит и я притисна към себе си, а Том, макар да ги изгуби от поглед, реши, че е чул тих смях, докато двете продължиха да се изкачват по хълма.