Кейт Мортън - Отминали времена

Щеше да мине година, преди да я види отново, преди пак да се срещнат съвсем случайно на една лондонска улица. Тогава той щеше да е друг човек, необратимо променен, по-спокоен, не толкова самоуверен, точно като наранения град край тях. Щеше да е оцелял след Франция, щеше да е довлякъл ранения си крак до Брей Дюн, да се окаже евакуиран от Дюнкерк, щеше да е виждал как другарите му загиват в битка, щеше да е оцелял след дизентерия и щеше да е разбрал, че макар Джон Кийтс да има право, че опитът наистина е истинен, някои неща е по-добре да не научаваш от първа ръка.

Новият Томас Кавил щеше да се влюби в Джунипър Блайд точно по същите причини, поради които отначало в онази просека и в онзи басейн тя му се бе сторила странна. В един свят, посивял от пепелища и печал, в неговите очи тя щеше да бъде превъзходна, нейните вълшебни и скрити страни, които бяха откъснати от действителността, щяха да го очароват и тя щеше да го спаси само с един замах. Той щеше да я обича страстно, едновременно плашещо и възраждащо, с отчаяние, което превръща подредените му мечти за бъдещето в пълен фарс.

Но в онзи момент Том не знаеше това. Знаеше само, че може да отметне и последния си ученик от списъка, че Мередит е в сигурни ръце, че е добре, щастлива и обгрижена, че той вече може да се върне на автостоп в Лондон и да продължи със собственото си образование, със собствения си житейски план. Още не беше изсъхнал, но закопча ризата си, седна да върже връзките на обувките си и подсвирквайки, си тръгна от басейна, по чиято повърхност се поклащаха водните лилии, след като тя беше излязла от водата — странното момиче с неземните очи. Том тръгна надолу по склона, крачейки покрай плиткия поток, който щеше да го отведе до пътя, далече от Джунипър Блайд и замъка Милдърхърст, за да не ги види никога повече — поне така си мислеше тогава.

О, след това нищо не беше същото! А и как би могло? Нищо в хилядите книги, които беше чела, нищо, което си бе представяла, мечтала или написала, не можеше да подготви Джунипър Блайд за срещата край басейна с Томас Кавил. Когато го видя за пръв път в просеката, когато го зърна да се носи по повърхността на водата, тя реши, че сигурно си го е измислила. Отдавна не беше имала „посетител“ и наистина вече не чуваше в главата си трополене, не усещаше в ушите си предупредителното свистене на необяснимо появил се океан, обаче слънчевата светлина пак беше добила едно познато качество — изкуствен блясък, който правеше всичко не толкова реално, колкото сцената, от която тя току-що си беше тръгнала. Вдигна поглед към балдахина на дърветата и когато най-горните листа се разклатиха от вятъра, сякаш златни прашинки се посипаха по земята.

Седна на люлката край басейна, понеже така беше най-безопасно, когато имаше посещение. Седни на спокойно място, хвани се здраво за нещо, изчакай да отмине: трите златни правила, измислени от Сафи, когато Джунипър беше още малка. Беше качила Джунипър върху масата, за да се погрижи за ожуленото й коляно, и тихичко й бе казала, че посетителите са дар, точно както казваше и татко, но въпреки това не е зле да се научи да бъде внимателна.

— Но аз обичам да си играя с тях — беше казала тогава Джунипър. — Те са ми приятели. И ми разказват интересни неща.

— Знам, скъпа, това е чудесно. Моля те само да не забравяш, че ти не си една от тях. Ти си момиченце от плът и кръв, с кости, които може да се счупят, и имаш две по-големи сестри, които много искат да те видят да пораснеш!

— И татко.

— Разбира се, и татко.

— Но нямам майка.

— Не.

— Обаче имам куче.

— Да, Емерсън.

— И ожулено коляно.

Тогава Сафи се засмя и я притисна в прегръдката си, която миришеше на талк, на жасмин и на мастило, после я смъкна долу върху плочките, а Джунипър много се стараеше да не поглежда към измислената персона на прозореца, която я викаше навън да си играят.

Джунипър не знаеше откъде идват посетителите. Знаеше само, че най-ранните й спомени са за фигури в потоците от светлина около бебешкото й кошче. Бяха си там, преди тя да разбере, че другите не ги виждат. Наричаха я побъркана и откачена, зла и надарена, прогонила беше безброй бавачки, които не можеха да се примирят с въображаемите й приятели.

— Не са въображаеми — обясняваше Джунипър отново и отново възможно най-разумно, но явно английските бавачки не бяха готови да приемат истината. Една след друга си събираха нещата и настояваха за среща с баща й, а от своето скривалище във вените на замъка, от ъгълчето до една пролука сред камъните Джунипър се загръщаше с нова поредица от описания: „Тя е безочлива… Тя е твърдоглава…“, а веднъж дори: „Тя е обладана от зли сили“.