Кейт Мортън - Отминали времена

Дотогава Джунипър не беше имала приятел. Другите хора, надутите приятели на татко, посетителите в замъка, сякаш заемаха повече пространство, отколкото трябваше. Те смазваха човек с буйствата си, с позите си, с непрекъснатото говорене. Мередит обаче беше различна. Беше забавна и възприемаше нещата по свой начин. Беше книжен човек, който не беше имал контакт с книги, умееше да наблюдава проницателно, но мислите и чувствата й не преминаваха през ситото на онова, което беше чела, на онова, което вече е написано. Тя възприемаше света по неповторим начин и се изразяваше също толкова неповторимо, а това свари Джунипър неподготвена, караше я да се смее, да мисли и да усеща нещата поновому.

Най-хубавото беше, че Мередит преливаше от разкази за света извън замъка. Пристигането й скъса тъканта на Милдърхърст. Отвори светло прозорче, към което Джунипър можеше да притисне окото си и да надникне навън.

И ето какво беше донесла сега! Мъж, истински мъж от плът и кръв. Млад мъж от външния свят, от истинския свят, се беше появил край басейна. Светлината от света навън беше просияла през воала, вече по-светла, понеже в тъканта се бе отворила втора дупчица и Джунипър знаеше, че би трябвало да види още повече неща.

Той искаше да остане, да отиде заедно с тях в замъка, но Джунипър му отказа. Замъкът не беше подходящо място. Тя искаше да го наблюдава, да го изучава като котка — внимателно, бавно, незабелязано, докато се носи покрай кожата му. Не можеше ли да има това, по-добре да няма нищо. Така той щеше да си остане слънчев безмълвен миг, бриз, погалил бузата й, докато се е люляла край басейна, ново пристягане ниско в корема.

Той си тръгна. А те останаха. Тя обгърна с ръка раменете на Мередит и се засмя, докато се изкачваха обратно по хълма, пошегува се с навика на Сафи да боде с игли не само платовете, но и краката на хората, показа на момичето стария фонтан, който вече не работеше, спряха за миг да погледат застоялата зеленикава вода вътре, водните кончета, които прелитаха на пресекулки над ръба. През цялото време обаче мислите й се точеха подире й като нишка от паяжина и следваха мъжа, отправил се към пътя.

Тя закрачи по-бързо. Беше горещо, много горещо, косата й вече изсъхваше и прилепваше към лицето й, кожата й се изопна повече от обикновено. Чувстваше се странно оживена. Сигурно и Мередит чуваше как тупти сърцето й, как блъска в гърдите.

— Хрумна ми страхотна идея — оповести тя. — Питала ли си се как изглежда Франция?

Хвана малката си приятелка за ръка и двете хукнаха заедно нагоре по стълбите, в дългия тунел, образуван от дърветата. Мимолетен — думата й хрумна ненадейно и я накара да се почувства по-лека, като сърна. По-бързо, по-бързо, двете се смееха, вятърът дърпаше косата на Джунипър, стъпалата й ликуваха върху твърдата изпечена пръст, а редом с нея припкаше радостта. Накрая стигнаха до портика, изприпкаха нагоре по стълбите задъхани, влетяха през френската врата и нахлуха в хладния покой на библиотеката.

— Джун? Ти ли си?

Беше Сафи, седнала на бюрото си. Скъпата Сафи, вдигна поглед от пишещата машина, както правеше по навик — винаги леко объркана, сякаш си я спипал насред прелестен сън и действителността я връхлита като прашна изненада.

Дали заради слънцето, басейна, мъжа, или ясното синьо небе, но Джунипър не се сдържа и целуна сестра си по темето, докато двете с Мередит забързано минаха покрай нея.

Сафи грейна.

— Мередйт… О, да, намерила те е. Добре. Виждам, че си плувала, но внимавай татко да не…

Каквото и да гласеше предупреждението обаче, Джунипър и Мередит вече бяха изчезнали. Хукнаха по грамадните каменни коридори, нагоре по тесните стълби етаж след етаж, докато не стигнаха до таванската мансарда най-горе в замъка. Джунипър побърза да отвори прозореца, настани се върху библиотечката и се обърна, така че да стъпи на покрива отвън.

— Ела — повика тя Мередит, която още стърчеше до вратата със странно изражение. — Побързай.

Мередит въздъхна колебливо, бутна очилата си по-нагоре на носа и направи същото като Джунипър. Двете се прокраднаха малко по малко по стръмния покрив, докато стигнаха до билото, което стърчеше на юг като носа на кораб.

— Виждаш ли, ето там? — попита Джунипър, когато седнаха една до друга на равното място зад щръкналите керемиди. Сочеше някаква неясна драскулка далече на хоризонта. — Нали ти казах! Вижда се чак до Франция.

— Наистина ли? Това ли е?

Джунипър кимна, но отклони вниманието си от далечния бряг. Вместо това примижа и се взря към ширналото се поле от жълта и висока трева до гората Кардейкър. Гледаше, гледаше с надеждата да го зърне за последен път…