Кейт Мортън - Отминали времена

Джунипър се отдръпна.

— Какво има? Добре ли си?

— Просто малко ме е страх от високо.

— Ама защо не каза!

Мередит сви рамене и забоде поглед в краката си.

— Страх ме е от много неща.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ами това е съвсем нормално.

Мередит рязко завъртя глава.

— Ти някога страхуваш ли се?

— Разбира се. Кой не се страхува?

— От какво?

Джунипър наведе глава и силно дръпна от цигарата си.

— Не знам.

— От призраци и страхотии в замъка?

— Не.

— От високото?

— Не.

— От удавяне?

— Не.

— От това, че може завинаги да останеш сама и необичана?

— Не.

— Че може да се наложи до края на живота си да правиш нещо, което не обичаш?

— О, не… — намръщи се Джунипър.

В онзи момент Мередит толкова оклюма, че Джунипър все пак каза:

— Е, има едно нещо.

Сърцето й запрепуска лудо, макар че тя нямаше никакво намерение да признае пред Мередит своя най-силен и черен страх. Джунипър нямаше много опит с приятелствата, но беше сигурна, че не е препоръчително да споделяш със свой скорошен и скъп познат, че се смяташ за способен на огромно насилие. Затова продължи да пуши и си спомни буйния прилив на страст, гнева, който заплашваше да я разкъса отвътре. Как се бе спуснала към него, как беше грабнала лопатата, без да се замисля, и после…

… се събуди в леглото, в своето легло, Сафи беше до нея, а Пърси — до прозореца.

Сафи се усмихваше, но в един миг, преди да види, че Джунипър се е събудила, чертите й говореха съвсем друго. Имаше измъчено изражение, със стиснати устни и сключени вежди — пълна противоположност на уверенията й по-късно, че всичко е наред. Че не се е случило нищо злощастно — ама, разбира се, че не, скъпа! Просто малка загуба на паметта, нищо по-различно от преди.

Криеха го от нея от обич, и досега го криеха. Отначало им повярва, естествено. В крайна сметка каква причина имаха всички да я лъжат? И преди беше губила паметта си. Защо сега да е по-различно?

Само че беше. Джунипър научи какво криеха. Те все още не знаеха, че тя е разбрала. Стана съвсем случайно. Госпожа Симпсън дойде да види татко, а Джунипър вървеше покрай потока до моста. Жената се надвеси над перилата, изпъна треперещия си пръст и я повика:

— Ей ти!

Джунипър се зачуди какво ли иска да каже.

— Дивачка такава! Ти си опасна за околните. Трябва да те затворят заради онова, което стори.

Джунипър не разбра, не проумяваше за какво говори тази жена.

— Момчето ми има трийсет шева. Трийсет! Животно!

Животно.

Тази дума отключи спомена. Джунипър се сепна, когато я чу, и започна да си припомня. Накъсан спомен, с оръфани краища. Животно… Емерсън… скимти от болка.

Колкото и да се мъчеше, колкото и да се стараеше да се съсредоточи, нищо друго не се проясни. Остана си скрито в тъмния гардероб на съзнанието й. Клет, несъвършен мозък! Колко го презираше. Веднага би се отказала от всичко друго — от писането, от шеметния прилив на вдъхновение, от насладата да схване абстрактната мисъл на цяла страница, би се отказала дори от посетителите, ако така щеше да запази всичките си спомени. Обработваше сестрите си, накрая дори ги умоляваше, но те не отстъпваха, затова накрая Джунипър се обърна към татко. Качи се в кулата му и той й разказа всичко останало — какво направил Били Симпсън на горкия болен Емерсън, на скъпото старо куче, което искало само да си лежи на спокойствие под огрения от слънцето рододендрон до края на дните си — и какво направила на свой ред Джунипър на Били Симпсън. После я увери да не се тревожи. Че вината не била нейна.

— Това момче е хулиган. Получи си заслуженото. — После татко се усмихна, но в очите му се спотайваше мъка. — Правилата са различни за хора като теб, Джунипър, за хора като нас.

— Е? — попита Мередит. — От какво се страхуваш?

— Мисля, че се страхувам да не стана като баща си — отговори Джунипър, загледана към тъмните окрайнини на гората Кардейкър.

— Какво искаш да кажеш?

Нямаше как да обясни, нямаше как да натовари Мередит с неща, които тя не биваше да узнава. Страхът, пристегнал здраво като с ластик сърцето на Джунипър, ужасът, че ще завърши живота си като безумна старица, която ще се щура по коридорите на замъка, давейки се в море от хартия и боейки се от съществата, които сама е създала. Сви рамене, за да придаде по-безгрижно звучене на признанието си.

— Нали се сещаш? Че никога няма да се махна от това място.

— Че защо ще искаш да се махнеш?

— Сестрите ми ме задушават.