Кейт Мортън - Отминали времена

Не знам дали забележката му целеше да ме разтърси, обаче убеждението, че мама не може да крие чувствата си, толкова ме изуми, че изобщо не бях в състояние да го убеждавам колко дълбоко и напълно греши, че двете с нея си приличаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше едно от нещата, които най-много ми допаднаха у нея. Беше различна от скованите корави жени, на които се бях натъквал преди това. Когато я видях за пръв път, тя хубавичко си поплакваше.

— Наистина ли?

— Бяхме на кино. По случайност се оказахме единствените зрители. Филмът не беше много тъжен, поне според мен, обаче майка ти цяла вечер плака в тъмното. Опита се да го скрие, но когато излязохме във фоайето, очите й бяха червени като фланелката ти. Дожаля ми за нея и я заведох да я почерпя с торта.

— Защо плачеше?

— Не съм сигурен. По онова време се разплакваше от нищо.

— Ама… наистина ли?

— О, да. Беше много чувствителна… и забавна, умна и непредсказуема. Описваше нещата така, че те караше да ги видиш сякаш за пръв път.

Исках да го попитам „А какво се случи после?“, но намекът, че тя вече не е такава, ми се стори жесток. Зарадвах се, когато татко въпреки това продължи:

— Нещата се промениха след брат ти. След Даниъл. Всичко стана различно.

Не бях сигурна дали изобщо някога бях чувала татко да произнася името на Даниъл и направо се смразих. Толкова много неща ми се искаше да кажа, да попитам, че те се заглушиха взаимно и успях само да възкликна:

— О!

— Беше ужасно. — Гласът му звучеше бавно и равно, но долната му устна го издаде — помръдна необичайно и неволно, а на мен сърцето ми се сви. — Ужасно нещо.

Лекичко докоснах ръката му, но той явно не забеляза. Беше забол поглед някъде в килима до вратата, усмихна се тъжно на нещо, което го нямаше, и продължи:

— Той скачаше. Много ми харесваше. „Аз скачам! — казваше. — Погледни, татко!“

Представих си малкото си братче, грейнало от гордост, да подскача тромаво из къщата.

— Много ми се иска да го познавах.

Татко покри ръката ми със своята.

— И на мен.

Нощният вятър се заигра с пердето до рамото ми и аз потреперих.

— Преди, като малка, си мислех, че у дома има призрак. Понякога ви чувах да си говорите с мама. Да споменавате името му, но влезех ли в стаята, млъквахте. Веднъж попитах мама за него.

Той вдигна глава и очите му потърсиха моите.

— И тя какво ти каза?

— Че си въобразявам разни неща.

Татко вдигна ръка, вгледа се намръщено в нея, стегна пръсти в невидим юмрук, сякаш мачкаше невидим лист хартия, и въздъхна.

— Смятахме, че постъпваме правилно. Правехме всичко по силите си.

— Знам.

— Майка ти…

Той стисна устни, за да преодолее мъката, и частица от мен закопня да го избави от страданието. Но не можех. Отдавна чаках да науча тази история — в крайна сметка тя описваше моето отсъствие — и бях алчна за всяка трохичка, която той решеше да ми подхвърли. Татко подбра следващите си думи толкова внимателно, че бе мъчително да го гледаш.

— Майка ти го понесе особено тежко. Винеше себе си. Не можеше да приеме случилото се — преглътна той мъчително, — а случилото се с Даниъл беше злополука. Тя си втълпи, че по някакъв начин го е предизвикала, че заслужава да изгуби дете.

Останах без думи, и не защото онова, което описваше той, беше толкова ужасно, толкова тъжно, а защото изобщо ми го казваше.

— Но защо си е мислела такова нещо?

— Не знам.

— Състоянието на Даниъл не е било наследствено.

— Не.

— Просто…

Затърсих думи, които не бяха „едно от дежурните неща“, но не успях да намеря.

Татко затвори корицата на тетрадката си със спирала, остави я върху „Човека от калта“ и премести всичко на нощното шкафче. Явно нямаше да чете тази вечер.

— Понякога, Еди, чувствата на човек не са рационални. Поне външно не изглеждат така. Трябва да поровиш по-надълбоко, за да разбереш какво се крие в основата.

Успях само да кимна, понеже денят вече беше много странен, а сега баща ми ми напомни за тънкостите в човешката природа, а всичко заедно беше прекалено объркано, за да го проумея.

— Винаги съм подозирал, че е свързано с нейната майка, с кавга, която са имали помежду си преди години, когато майка ти още била младо момиче. След това двете се отчуждили. Така и не научих подробностите, но каквото и да й бе казала баба ти, Мередит си го спомни, когато Даниъл умря.

— Но баба никога не би наранила мама, поне не умишлено.

Той поклати глава.

— Не се знае, Еди. При хората никога не се знае. Никога не ми е допадало как баба ти и Рита се сдружават срещу майка ти. Оставяше ми лош вкус. Двете се настройваха срещу нея и използваха теб като клин.