Кейт Мортън - Отминали времена

— Не ме слушаш.

Отместих поглед от прозореца и примигнах: татко ме гледаше укорително над очилата си за четене.

— Изложих ти много разумна теория, Еди, а ти не си чула нито дума.

— Напротив, чух. Ровът, деца… — Намръщих се, размърдах се. — Лодки?

Той изсумтя възмутено.

— По-лоша си и от майка си. Напоследък и двете сте ужасно разсеяни.

— Не разбирам за какво говориш, татко. — Облегнах лакти на коленете си и зачаках. — Ето, слушам те. Разкажи ми теорията си.

Раздразнението му не можеше да се мери с въодушевлението и той тутакси заобяснява:

— Ето тази статия ме накара да се замисля. Неразрешен случай на отвличане на момче от спалнята му в голяма къща близо до Милдърхърст. Прозорецът бил оставен широко отворен, макар бавачката да твърдяла, че го е проверила, когато децата си легнали, а по земята нямало следи от стълба. Случило се през 1872 година, когато Реймънд би трябвало да е шестгодишен. Достатъчно голям, за да има ярки впечатления от случилото се, нали?

Струваше ми се възможно. Поне не беше невъзможно.

— Определено, татко. Звучи твърде вероятно.

— Работата е там, че тялото на момчето било открито след продължително издирване — усмихна се той, горд от себе си и удължавайки напрежението — на дъното на калното езеро в имението. — Очите му потърсиха моите и усмивката му угасна. — Какво има? Защо ме гледаш така?

— Аз… понеже това е ужасно. Горкото момченце. Горкото му семейство.

— Да, разбира се, но се е случило преди сто години и всички отдавна вече са мъртви, така де… Сигурно е било ужасно и за момченцето, което живее в съседния замък, да слуша как родителите му обсъждат случилото се.

Спомних си катинарите на прозореца в детската стая и обяснението на Пърси Блайд, че Реймънд бил луд на тема сигурност заради някакво събитие от детството му. Всъщност татко имаше основание.

— Така е.

Той се намръщи.

— Обаче още не съм сигурен каква е връзката с рова в Милдърхърст. Нито пък как окаляното телце на момчето се е превърнало в мъж, който живее на дъното на пълен с тиня ров. Нито пък защо описанието на човека, който се появява оттам, е толкова живо…

На вратата тихо се почука и ние двамата се обърнахме към мама, която стоеше на прага.

— Не искам да ви прекъсвам. Само проверявам дали си си изпил чая.

— Благодаря ти, скъпа — подаде й той чашата и тя се поколеба, преди да влезе да я вземе.

— Изглежда, двамата сте много заети — отбеляза тя и прояви престорено голям интерес към една капка чай на външната извивка на чашата. Попи я с пръст, мъчейки се да не поглежда към мен.

— Развиваме теорията си — намигна ми татко, блажено неподозиращ за студения фронт между нас двете.

— Значи, ще останете до късно. Пожелавам ви лека нощ и се оттеглям. Денят беше доста изморителен. — Тя целуна татко по бузата и кимна към мен, без да ме поглежда. — Лека нощ, Еди.

— Лека нощ, мамо.

О, боже, направо не се издържаше! Не я проследих с поглед, докато излизаше, а се престорих на ужасно заинтригувана от разпечатката в скута ми. Оказа се, че това са защипаните страници, които госпожа Йейтс ми беше дала за института „Пембрук Фарм“. Прегледах въведението, което описваше историята на организацията: основана беше през 1907 година от човек, на име Оливър Сайкс — името ми се стори познато и аз си напрегнах мозъка, преди да си спомня, че това е архитектът, проектирал централния басейн в Милдърхърст. Реших, че ако Реймънд Блайд е искал да завещае пари на група природозащитници, би трябвало те да са достойни за уважение хора. Следователно той би наел същите хора на работа в скъпоценното си имение… Вратата на спалнята на мама се затвори и аз въздъхнах с нещо, подобно на облекчение. Оставих листовете и се помъчих да се държа нормално заради татко.

— Знаеш ли, татко — подех дрезгаво, — мисля, че си напипал нещо — тази история с момчето и езерото.

— И аз това ти казвам, Еди.

— Знам. Почти съм сигурна, че това е случаят, вдъхновил романа.

Той завъртя очи.

— Нямам предвид това, Еди. Зарежи книгата. Говоря за майка ти.

— Мама ли?

Той посочи към затворената врата.

— Тя е нещастна, а аз не искам да я гледам такава.

— Въобразяваш си.

— Не съм глупав. Вече седмици наред снове из къщата потисната, а днес спомена, че намерила в стаята ти обявите за наеми, и се разплака.

Мама беше влизала в стаята ми?

— Мама се разплака?

— Тя усеща дълбоко нещата. Открай време е така. Не може да крие чувствата си. Важи и за двете ви, приличате си.