Кейт Мортън - Отминали времена

— Разкажи ми за нея, мамо.

Настана мълчание, продължително мълчание, а съдейки по погледа й, майка ми явно се беше пренесла много далече и много назад във времето.

— Тя беше… не познавам друг човек като нея. — Мама отметна въображаем кичур коса от челото си. — Беше омагьосваща. И го твърдя напълно сериозно. Тя ме омагьоса.

Замислих се за жената с прошарена коса, която бях срещнала в сумрачния коридор на Милдърхърст, как лицето й се преобрази изцяло, когато се усмихна, какво ми разказа Тео за писмата на своя лудо влюбен брат. За момиченцето от снимките, уловено неочаквано в кадър и вперило право в обектива раздалечените си очи.

— Не си искала да се прибираш от Милдърхърст.

— Не исках.

— Искала си да останеш при Джунипър.

Тя кимна.

— И баба се ядосала.

— О, да. От месеци ме викаше да се прибера, но аз… все успявах да я убедя, че трябва да остана. После започна войната и мисля, че те бяха доволни, задето съм в безопасност. Накрая тя изпрати татко да ме прибере и повече не съм стъпвала в замъка. Но не спрях да мисля.

— За Милдърхърст ли?

Тя поклати глава.

— За Джунипър и господин Кавил.

Кожата ми настръхна и аз стиснах здраво пречката на леглото.

— Така се казваше любимият ми учител — продължи мама. — Томас Кавил. С Джунипър се сгодиха, но след това не чух нищичко и за двамата.

— Докато не пристигна изгубеното писмо на Джунипър.

Мама трепна при споменаването на писмото.

— Да — потвърди.

— То те разплака.

— Така е. — За един дълъг миг ми се струваше, че и сега ще се разплаче. — Но не защото беше тъжно, не беше заради самото писмо. Не. През цялото това време, докато го мислех за изгубено, смятах, че тя е забравила.

— Какво е забравила?

— Мен, разбира се — каза мама с треперещи устни. — Мислех, че двамата са се оженили и съвсем са ме забравили.

— Но не е било вярно.

— Не.

— Изобщо не са се женили.

— Така е, но тогава не го знаех. Докато ти не ми каза. Знаех само, че повече не получих ни вест, ни кост и от двамата. Бях изпратила нещо на Джунипър, нещо много важно за мен, затова чаках отговора й. Чаках ли, чаках, проверявах пощата два пъти дневно, но нищо не пристигна.

— О, мамо, толкова съжалявам.

Тя остави книгата върху завивката до себе си и каза тихо:

— След това намразих и двамата. Отхвърлянето е като рак, Еди. То разяжда човека. — Приближих се, взех ръката й в своята и тя здраво ме стисна. По бузите й се стичаха сълзи. — Мразех я и я обичах, а от това ужасно ме болеше. — Тя бръкна в джоба на халата си и ми подаде един плик. — И после пристигна писмото. Петдесет години по-късно.

Изгубеното писмо на Джунипър. Взех го от мама, неспособна да продумам, несигурна дали тя иска да го прочета. Срещнах погледа й и тя кимна леко.

С треперещи пръсти го отворих и зачетох.

„Най-скъпа Мери,

Моето умно, умно патенце! Разказът ти пристигна благополучно и аз се разплаках, докато го четях. Каква красива, прелестна история! Весела и ужасно тъжна, и, о, плод на превъзходна наблюдателност. Каква умна млада госпожица си ти! Пишеш толкова честно, Мери, думите ти носят истинност, към която мнозина се стремят, но малцина постигат. Трябва да продължиш, няма причина да не направиш с живота си точно каквото ти се иска. Нищо не бива да те възпира, моя малка приятелко.

Много ми се ще да можех да ти го кажа лично, да ти върна ръкописа под дървото в парка, онова с диамантите от слънчева светлина между листата, но съжалявам, че няма да се върна в Лондон, както очаквах. Поне за известно време. Нещата не се получиха, както си ги представях. Не мога да ти разкрия много, освен че нещо се случи и за мен ще бъде най-добре да си остана у дома засега. Липсваш ми, Мери. Казвала ли съм ти, че ти беше първата ми и единствена приятелка? Често мисля за времето, което прекарахме тук заедно, особено за онзи следобед на покрива — помниш ли? Беше пристигнала само няколко дни преди това и още не ми беше казала, че се страхуваш от високото. Попита ме от какво се страхувам и аз ти казах. Не съм го признавала пред никой друг.

Довиждане, малко патенце.

С много обич винаги, Джунипър“

Препрочетох писмото, проследих с поглед трудно четливия почерк със слети букви. Толкова много неща в писмото ме заинтригуваха, но едно конкретно привлече вниманието ми. Мама ми го беше показала, за да мога да разбера Джунипър, тяхната дружба, а аз мислех единствено за мама и за мен. През целия си зрял живот бях щастливо погълната от писатели и от техните ръкописи: на вечеря разказвах безброй анекдоти, макар да знаех, че няма да заинтригуват никого, и макар че още от малка смятах себе си за аномалия. Мама нито веднъж не намекна, че самата тя е имала литературни амбиции. Разбира се, Рита го подхвърли, но до този момент, когато държах писмото на Джунипър в ръка и мама ме наблюдаваше внимателно, май не й бях повярвала изцяло. Върнах писмото на мама и преглътнах бучката от обида в гърлото си.