Кейт Мортън - Отминали времена

— Много хубава, струва ми се.

— Нима?

— Всяко нещо с времето си, Еди, скъпа — намигна ми той над цигарата си. — Всяко нещо с времето си.

Завихме към улицата на Хърбърт и заварихме пощальона да се кани да пусне някакви писма в процепа. Хърбърт докосна шапката си за поздрав и пое стиската пликове под мишница, докато отключваше да влезем. Джес по навик се запъти право към тронната си възглавница под бюрото на Хърбърт, настани се изкусно и ни удостои с поглед, в който се четеше наранено възмущение.

Ние с Хърбърт си имаме собствени навици след разходка, така че когато той затвори вратата и каза:

— Угощение или пощата, Еди? — аз вече отивах към кухнята.

— Аз ще приготвя чай, а ти прочети пощата.

Подносът беше приготвен от по-рано — Хърбърт беше много придирчив за такива неща — и прясно изпечени кифлички изстиваха под карирана кърпа. Докато слагах масло и домашно приготвено сладко в малки съдчета, Хърбърт четеше важни откъси от кореспонденцията си за деня. Подрънквах с подноса на път за кухнята, когато го чух да казва:

— Така, така.

— Какво има?

Той сгъна въпросното писмо към себе си, погледна над него.

— Предложение за работа, струва ми се.

— От кого?

— От доста голям издател.

— Ама че наглост! — подадох му една чаша. — Дано да им напомниш, че вече си имаш идеална работа.

— Ще го направя, разбира се, само че предложението не е за мен. Искат теб, Еди, теб и никой друг.

Оказа се, че писмото е от издателя на „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Над димящата чаша чай „Дарджилинг“ и намазаната със сладко кифличка Хърбърт ми прочете писмото на глас, после го препрочете. Накрая ми обясни съдържанието му в най-основни линии, понеже, макар вече десет години да работех в издателския бранш, от изненада временно бях престанала да проумявам такива неща: а именно, готвеше се ново издание на „Човека от калта“, което щеше да излезе от печат следващата година, за да съвпадне със седемдесет и петата годишнина на книгата. Издателите на Реймънд Блайд искаха да напиша новия предговор.

— Сигурно се шегуваш — поклати глава той. — Но това е просто… твърде невероятно. Защо аз?

— Не съм сигурен. — Той обърна писмото и видя, че другата страна е празна. Вдигна поглед към мен, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата. — Не пише.

— Странно. — Под кожата ми плъзна вълна, когато свързаните с Милдърхърст нишки затрептяха. — Какво да правя?

Хърбърт ми подаде писмото.

— Според мен като начало трябва да звъннеш на този номер.

Разговорът ми с Джудит Уотърман, издател от „Пипин Букс“, беше кратък и съвсем не неприятен.

— Ще бъда откровена с вас — каза ми тя, когато й се представих и обясних защо се обаждам, — наехме друг автор и бяхме много доволни от него. Обаче дъщерите на Реймънд Блайд не са. Цялата история се превърна в доста сериозно главоболие, а книгата излиза следващата година, така че времето е от значение. Работим над изданието от месеци: нашият автор вече е провел предварителни разговори и е включил някои от тях в черновата на материала си, обаче най-неочаквано ни се обадиха госпожиците Блайд и ни осведомиха, че спират кранчето.

Това го разбирах. Не ми беше трудно да си представя колко приятно е било такова враждебно поведение за Пърси Блайд.

— Ние обаче сме твърдо решени да осъществим изданието — продължи Джудит. — Започнали сме нова поредица: класически произведения с мемоарни есета за предговор, а „Истинската история на Човека от калта“, като едно от най-популярните ни заглавия, е идеален избор за лятно издание.

Усетих се, че кимам, все едно тя е в стаята.

— Разбирам, просто не съм сигурна, че бих могла…

— Проблемът е — притисна ме Джудит — по-конкретно с една от сестрите Блайд.

— Така ли?

— С Пърсифон Блайд. Което е неочаквано, предвид факта, че предложението към нас отправи нейната близначка. Както и да е, не останахме доволни, обаче не можем да направим нищо без позволението им преди договора за авторските права, така че всичко се клати. Ходих при тях преди две седмици и за щастие, те се съгласиха да дадат ход на проекта, но с друг автор, с някой, когото одобряват… — Тя замълча и аз я чух да отпива глътка в другия край на линията. — Изпратихме им дълъг списък на автори, включително образци от работата им. Те ни върнаха всичко, без дори да го отворят. Вместо това Пърсифон Блайд поиска вас.

Дразнещо съмнение се заби като кука в лигавицата на корема ми.

— Тя е поискала мен ли?