Кейт Мортън - Отминали времена

Бавно забарабаних с пръсти по купа листове: имаше много основателни причини Адам Гилбърт да я пропусне. Разполагаше с предостатъчно материал, и без да прави допълнителен коментар за нея, тя не е била родена, когато „Човека от калта“ е излязла за пръв път, беше си Джунипър… Но въпреки това ме глождеше. А когато нещо ме гложди, перфекционистът у мен много се дразни. А аз не обичам да се дразня. Сестрите Блайд са три. Затова тяхната история не бива — не може — да бъде написана без гласа на Джунипър.

Информацията за връзка с Адам Гилбърт беше напечатана най-отдолу на заглавната му страница и аз поразмислих десетина секунди — колкото да реша дали в девет и половина вече е късно да звъня на човек, който живее в Олд Мил Котидж, Тентърдън, — после се пресегнах към телефона и набрах номера му.

Вдигна жена.

— Ало. Госпожа Батън е на телефона.

Медицинска сестра. Мили боже. Той беше инвалид.

— Извинете, че се обаждам толкова късно. Може би е по-добре да звънна по друго време.

— Нищо подобно. Господин Гилбърт все още е в кабинета си. Виждам, че свети под вратата. В разрез със съвета на лекаря, но ако не натоварва болния си крак, аз не мога да направя повече. Много е упорит. Почакайте, ще прехвърля обаждането ви.

Пластмасата силно изтрака, когато тя остави слушалката и чух как стъпките й равномерно се отдалечават. Почукване на далечна врата, приглушен разговор и след няколко секунди Адам Гилбърт се обади.

Настана пауза, след като се представих и обясних защо се обаждам, и аз се възползвах от нея, за да се извиня отново за странния начин, по който са се пресекли орбитите ни.

— Едва днес научих за изданието на „Пипин Букс“. Нямам представа защо Пърси Блайд се е наложила толкова категорично.

Той продължаваше да мълчи.

— Наистина много, много съжалявам, нямам обяснение. Срещала съм се с нея само веднъж, и то съвсем за кратко. Изобщо не съм искала да стане така.

Дрънках глупости, усетих го, затова с огромно усилие на волята спрях.

Той най-сетне проговори с някак отегчен от думите глас.

— Добре тогава, Еди Бърчил, прощавам ви, задето ми откраднахте работата. При едно условие обаче. Ако откриете нещо, свързано с появата на „Човека от калта“, да го съобщите първо на мен.

Татко нямаше да остане доволен.

— Разбира се.

— Добре тогава. С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних, че току-що съм прочела бележките му, и го поздравих за тяхната изчерпателност, после казах:

— Едно нещо обаче ме озадачи.

— Какво?

— Третата сестра. Джунипър. Не пишете нищо за нея.

— Така е, няма нищо за нея.

Почаках и понеже той не продължи, попитах:

— Не сте ли разговаряли с нея?

— Не.

Отново почаках. И отново не последва нищо повече. Явно нямаше да бъде лесно. От другия край на линията Адам Гилбърт се прокашля и каза:

— Предложих да интервюирам и Джунипър Блайд, обаче тя не беше на разположение.

— Така ли?

— Е, на разположение беше в чисто телесния смисъл — мисля, че почти не напуска замъка, — но по-големите й сестри не ми позволиха да разговарям с нея.

— Аха — проумях най-сетне.

— Тя не е добре, така че вероятно това е причината, но…

— Но какво?

Прекъсване на разговора, по време на което го виждах сякаш пред очите ми да търси думите, с които да ми обясни най-добре. Накрая каза с мъчителна въздишка:

— Останах с усещането, че се опитват да я предпазят.

— Да я предпазят от какво? От кого? От вас ли?

— Не, не от мен.

— Тогава от какво?

— Не знам. Просто така ми се стори. Като че ли се притесняваха какво може да каже. И как ще се отрази то.

— На тях? На баща им?

— Може би. Или пък на нея.

Тогава си спомних странното чувство, което изпитах, докато бях в Милдърхърст, как се спогледаха Пърси и Сафи, когато Джунипър ми се разкрещя в жълтия салон, тревогата на Сафи, когато беше установила, че Джунипър се е залутала из замъка, че разговаря с мен в прохода. Че може да е казала нещо, което не би трябвало.

— Но защо? — попитах по-скоро себе си, отколкото него, мислейки за изгубеното писмо до мама, за проблемите, намекнати между редовете му. — Какво може да крие Джунипър?

— Ами — снижи малко глас Адам — трябва да призная, че се поразрових. Колкото по-настойчиво не я допускаха до мен, толкова повече се изостряше любопитството ми.

— И? Какво открихте?

Добре, че не можеше да ме види. Нямаше никакво достойнство в начина, по който буквално бях налапала телефонната слушалка от нетърпение.