Кейт Мортън - Отминали времена

Тя го наблюдаваше измежду пречките на перилата как връща към живота най-стария и най-голям часовник в замъка, но дори да бе забелязал, Хари с нищо не се издаде. И сега не я забелязваше. Виждаше единствено Люси.

Люси се усмихваше и се държеше точно както следва за жена, минаваща под венчило с мъжа, когото обича повече от всеки друг. Пърси познаваше Люси отдавна, но не беше предполагала, че е толкова добра актриса. Неприятно чувство се раздвижи отново дълбоко в корема й и й се прииска цялото мъчение да приключи.

Разбира се, можеше и да не идва — да се престори на болна или да се извини с важни военни дела — но щяха да тръгнат приказки. Люси работеше в замъка повече от двайсет години: немислимо беше да се омъжи, без някой от семейство Блайд да бъде сред гостите. Татко по очевидни причини не беше подходящ избор, Сафи подготвяше замъка за родителите на Мередит, а Джунипър — която и бездруго не беше идеалният кандидат за работата — се беше оттеглила в таванската си стая в пристъп на неистово вдъхновение, така че задължението се падна на Пърси. И дума не можеше да става да не изпълни тази отговорност, не на последно място, понеже щеше да се налага да дава обяснения на близначката си. Сафи беше съкрушена, че няма да може да присъства на сватбата, затова настояваше да научи и най-малката подробност.

— Роклята, цветята, как се гледат двамата — изреди тя на пръсти, докато Пърси тръгваше от замъка. — Искам да ми разкажеш за всичко.

— Добре, добре — отговори Пърси и се запита дали плоското й шишенце с уиски ще се побере в елегантната чантичка, която Сафи я беше накарала да вземе. — И не забравяй лекарството на татко. Оставила съм го на масичката във вестибюла.

— Масичката във вестибюла. Ясно.

— Важно е да го вземе точно навреме. Нали не искаме да се случи същото като миналия път?

— Не искаме — съгласи се Сафи.

Горката Мередит си бе помислила, че е видяла призрак. Доста необуздан призрак.

Пърси беше стигнала почти до последното стъпало, когато се извърна.

— И още нещо, Сафи.

— Аха?

— Съобщи ми, ако дойде някой.

Отвратителни търговци на смърт, които се възползваха от обърканото съзнание на стареца. Шепнеха в ухото му, играеха си със страховете му, със старата му вина. Подрънкваха с католическите си разпятия и мърмореха на латински из ъглите на замъка, убеждаваха татко, че родените от въображението му привидения са истински демони. И всичко това, Пърси беше напълно сигурна, за да сложат ръка на замъка след смъртта му.

Пърси подръпна кожичките на ноктите си и се зачуди кога ще може да излезе навън да запали цигара, дали изобщо ще бъде възможно да се измъкне незабелязано, след като беше самото въплъщение на семейния авторитет. Викарият каза нещо и всички се изправиха, Хари хвана Люси за ръката и я поведе обратно по пътеката толкова нежно, че Пърси не можеше да го мрази дори сега.

Радост озаряваше лицата на двойката и Пърси се постара да стори същото. Дори успя да се присъедини към аплодисментите, докато двамата вървяха по пътеката и после излязоха навън на слънце. Усещаше крайниците си, как неестествено се бе впила ръката й в облегалката на пейката, как чертите на лицето й са застинали в принудителна веселост, заради която се чувства като кукла на конци. Някой високо горе на наклонения таван на църквата подръпна невидима нишка и тя вдигна чантичката си от пейката. Позасмя се и се престори, че е живо същество, че чувства.

Магнолиите бяха разцъфнали точно както се бе надявала, молила и стискала палци Сафи. Беше един от редките, но скъпоценни априлски дни, когато започва да се проявява лятото. Сафи се усмихна, просто не можеше да се сдържи.

— Хайде, мравчице — подкани тя Мередит да побърза. — Събота е, слънцето грее, майка ти и баща ти ни идват на гости, нямаш извинение да тътрузиш крака.

Детето беше много потиснато. Човек би допуснал, че ще се зарадва да види родителите си, а тя цяла сутрин беше провесила нос. Разбира се, Сафи се досещаше за причината.

— Не се тревожи — успокои тя Мередит, когато малката я настигна. — Джунипър няма да се бави много. Никога не трае повече от около ден.

— Но тя е там от вечеря. Вратата е заключена, не се обажда. Не разбирам… — Мередит примижа не особено женствено — навик, който Сафи намираше за страшно умилителен. — Какво прави?

— Пише — отвърна простичко Сафи. — Такава е Джунипър. Винаги е била такава. Няма да трае дълго и после всичко ще се нормализира. Ето — подаде тя на Мередит купчинка чинии за торта, — помогни ми да ги подредим. Да настаним ли родителите ти с гръб към живия плет, за да виждат градината?