Кейт Мортън - Отминали времена

— Пърси ми е близначка и аз много я обичам, но понякога, скъпа Мери, човек трябва да поставя собствените си желания на първо място. Щастието не е даденост в живота, трябва да го гребнеш.

Тя се усмихна и се сдържа да не каже, че е имала и други възможности, и други шансове, които е изгубила. Едно е да подхранваш самоувереността на едно дете и съвсем друго е да го товариш със съжаленията на един възрастен човек.

— А какво ще стане, когато е време да заминеш? — попита Мередит. — Тя ще разбере.

— О, аз ще й кажа още преди това! — засмя се Сафи. — Разбира се, че ще й кажа. Не смятам да избягам тайно посред нощ! Категорично не. Просто трябва да намеря подходящите думи, за да не нараня чувствата на Пърси. А дотогава мисля, че ще е най-добре тя да не научава. Разбираш ли?

— Да — отвърна Мередит малко задъхано.

Сафи прехапа долната си устна — изпитваше неловкото чувство, че е направила неправилна преценка, че е непочтено да поставя детето в такова неудобно положение. Всъщност искаше просто да отклони вниманието на Мередит от собственото й унило настроение.

Мередит не разбра правилно мълчанието на Сафи — реши, че тя не е убедена в способността й да пази тайна.

— Нищо няма да кажа, обещавам. Нито думичка. Много ме бива да пазя тайна.

— О, Мередит — усмихна се печално Сафи. — Не се съмнявам. Изобщо не е там въпросът… О, скъпа, мисля, че трябва да ти се извиня. Не беше редно да те моля да пазиш тайна от Пърси. Ще ми простиш ли?

Мередит кимна сериозно и Сафи забеляза как лицето на детето лекичко грейна: сигурно се гордееше, че се отнасят с него като с възрастен човек. Сафи си спомни собственото си детинско желание да порасне, колко нетърпеливо беше чакала на ръба на скалата и се бе молила на зрелостта да я вземе, и се запита дали е възможно да забавиш пътуването на друг човек. Изобщо беше ли справедливо да опитваш? Нали нямаше нищо лошо да опита да спаси Мередит, точно както се бе опитала да спаси Джунипър от прекалено бързото достигане до зрелостта и нейните разочарования?

— Е, прекрасна моя — пое тя последната чиния от ръцете на Мередит, — защо не ме оставиш да довърша? Върви да се позабавляваш, докато чакаш да пристигнат родителите ти. Сутринта е твърде хубава, за да се занимаваш с домакински задължения. Само гледай да не си изцапаш роклята.

Беше един от сукманите, които Сафи беше ушила при пристигането на Мери — прекрасен плат от „Либърти“, поръчан преди години не защото Сафи беше имала нещо конкретно предвид, а просто защото беше много красив и тя адски искаше да го притежава. Оттогава стоеше в шкафа и търпеливо чакаше Сафи да му намери предназначение. И ето че сега го бе сторила. Мередит изчезна на хоризонта, а Сафи отново насочи вниманието си към масата и се увери, че всичко е както трябва.

Мередит се скита безцелно сред дългата трева, размахваше една пръчка се чудеше как така отсъствието на един човек може толкова всецяло да лиши деня от форма и значение. Заобиколи хълма и стигна до потока, после тръгна по брега чак до моста, по който минаваше алеята.

Зачуди се дали да не продължи. Отвъд тревата, към гората. Много навътре, където светлината се процежда между листата, където петнистата пъстърва изчезва и водата става гъста като меласа. Чак докато прекоси дивата гора и стигне до забравения басейн в подножието на най-старото дърво в гората Кардейкър. Мястото на упорит мрак, което мразеше още откакто беше пристигнала в замъка. Родителите й щяха да дойдат чак след час, така че още имаше време, а и тя познаваше пътя — в крайна сметка трябваше само да върви покрай бълбукащия поток…

Мередит обаче знаеше, че без Джунипър няма да е толкова забавно. Щеше да е само все така влажно, тъмно и много миризливо.

— Не е ли прекрасно? — възкликнала бе Джунипър първия път, когато проучваха това място заедно.

Мередит не беше толкова сигурна. Приседнаха на влажен и хладен дънер, а гуменките й се намокриха, понеже се подхлъзна по една скала. В имението имаше още един басейн, край който кръжаха пеперуди и птици, имаше и въжена люлка, която лениво се поклащаше напред-назад в шарената сянка, и на нея страшно много й се искаше да прекара деня там, а не тук. Не го каза обаче, изборът на Джунипър беше много уверен и Мередит реши, че грешката е нейна, че вкусът и е твърде незрял, че не се старае достатъчно. Тя се вкопчи с цялата си решимост за това противно място, усмихна се и каза:

— Да. — После повтори по-прочувствено: — Да, така е. Прекрасно е.