Кейт Мортън - Отминали времена

С едно-единствено плавно движение Джунипър се изправи, протегнала ръце настрани, и тръгна на пръсти по поваления дънер.

— Заради сенките е — каза тя, — заради начина, по който тръстиката се плъзга по брега почти свенливо, заради мириса на кал, на гнило и на влага — удостои тя Мередит с коса усмивка. — Някак праисторическо е. Ако ти кажа, че сме прекрачили невидим праг към миналото, ще ми повярваш, нали?

Тогава Мередит бе потръпнала точно както потръпна и сега, някакъв малък и гладък магнит в детското й тяло се бе раздвижил с неочаквана настойчивост и тя беше усетила повика на копнеж, но по какво, не знаеше.

— Затвори очи и слушай — прошепнала бе Джунипър, допряла пръста си до устните. — Ще чуеш паяците да предат…

Мередит затвори очи. Заслуша се в хора на щурците, в плясъка на някоя пъстърва от време на време, в далечното бръмчене на трактор някъде… имаше и още някакъв звук. Който определено звучеше не на място. Мотор на кола, установи тя, звучеше недалече и приближаваше още повече.

Отвори очи и го видя. Черен автомобил, който лъкатушеше по покритата с чакъл алея към замъка. Мередит впери поглед в колата. В Милдърхърст рядко идваха посетители, а автомобили — още по-рядко. Малцина имаха бензин да ходят с кола на гости, а Мередит знаеше, че онези, които имат, си го пазят, в случай че се наложи да избягат на север, ако германците нахлуят. Дори свещеникът, който посещаваше стареца в кулата, напоследък идваше пеша. Мередит реши, че този посетител явно е важна клечка, някой, който идва по специални военни дела.

Автомобилът отмина и шофьорът, мъж, когото тя не познаваше, докосна черната си шапка и кимна сериозно на Мередит. Тя примижа подире му и проследи с поглед как колата уморено продължава по чакъла. Изчезна зад гористия завой, но след малко отново се появи в началото на алеята — черна точица, която зави по пътя за Тентърдън.

Мередит се прозя и тутакси забрави за колата. Диви теменужки растяха близо до моста и тя не се сдържа и си откъсна няколко. Когато си направи хубав букет, се покатери да седне върху перилата на моста, където ту се отдаваше на мечти, ту пускаше цветята едно по едно във водата и ги гледаше как правят лилави кълбета в лекото течение.

— Добро утро.

Вдигна поглед и видя Пърси Блайд да бута колелото си по алеята, с грозна шапка на главата и неизменната цигара в ръка. Строгата близначка, както обикновено мислеше за нея Мередит, но днес по лицето й беше изписано още нещо, не просто суровост, по-скоро тъга. Може би се дължеше на шапката.

— Здравей — отговори Мередит и стисна перилото, за да не падне.

— Или вече е следобед? — Пърси спря, завъртя китката си и погледна часовника си, обърнат от вътрешната страна на китката. — Тъкмо е минало и половина. Нали няма да забравиш ангажимента за чай? — Погледна над цигарата си, докато всмукваше продължително, а после бавно издишаше. — Предполагам, че родителите ти ще бъдат доста разочаровани: да изминат толкова път, а да не те видят.

Мередит подозираше, че това е шега, но в изражението на Пърси и в поведението й нямаше нищо весело. Тя се подсигури, като се усмихна учтиво. Най-вероятно Пърси щеше да допусне, че Мередит просто не я е чула.

Пърси не показа, че е забелязала реакцията на Мередит, камо ли да се замисли над нея.

— Е, имам работа — отсече тя, кимна рязко и продължи към замъка.

Когато Мередит най-накрая зърна родителите си да крачат заедно по алеята, коремът й се обърна. За част от секундата сякаш наблюдаваше нереални хора, познати, но и напълно неуместни тук, в действителността. Усещането бе мимолетно и после нещо вътре в нея, някакво копче на възприятието беше натиснато и тя ги видя отново като мама и татко — най-сетне бяха тук и тя имаше да им разказва толкова много. Хукна към тях с разперени ръце и татко коленичи, също разперил своите, за да може тя да скочи в широката му и топла прегръдка. Мама я целуна по бузата, което бе необичайно, но не неприятно, и макар Мередит да съзнаваше, че е твърде голяма за такова нещо, Рита и Ед ги нямаше да й се подиграват, затова тя позволи на баща си да я държи за ръката, докато вървяха, а тя бъбреше неспирно за замъка, за библиотеката му, за нивите, за потока и за горите.

Пърси вече ги чакаше до масата и пушеше поредната цигара, която угаси, когато ги видя. Изпъна полата си, подаде ръка и след известно суетене си размениха поздрави.

— Как беше пътуването с влака? Надявам се, не е било твърде неприятно.