Кейт Мортън - Отминали времена

— Говори с дъщеря си… Аз не мога да я гледам. Надявам се само тя никога да не разбере какво означава да изгубиш дете.

И се отдалечи, скръстила упорито ръце.

Изведнъж татко й се стори изморен, състарен. Прокара ръка през косата си. Тя вече оредяваше на темето и Мередит виждаше следите, оставени от гребена сутринта.

— Не й обръщай внимание. Много се пали, познаваш я. Притеснява се за теб, и двамата се притесняваме. — Той отново погледна към замъка, извисяващ се над тях. — Но чуваме разни неща. От писмата на Рита и от някои деца, които се прибраха у дома, разказват ужасни неща, които са им се случвали.

Това ли било? Мередит усети бълбукащо опиянение от облекчение. Знаеше, че на някои от евакуираните деца не им е провървяло като на нея, но ако това беше единствената тревога на родителите й, значи, тя трябваше просто да успокои баща си.

— Няма за какво да се тревожите, татко. Нали ви писах: щастлива съм тук. Не четеш ли писмата ми?

— Чета ги, разбира се. И двамата ги четем. Най-хубавият миг от деня е пристигането на твоето писмо.

От начина, по който той го каза, Мередит разбра, че е истина, и я прониза болка — представи си как двамата седят на масата и мислят за онова, което им беше писала.

— В такъв случай — поде тя, неспособна да го погледне в очите, — знаеш, че всичко е наред. И дори чудесно.

— Знам, че ти така твърдиш. — Той погледна към мама, за да провери дали още е достатъчно далече, за да ги чува. — Това е част от проблема. Писмата ти бяха толкова… весели. А пък майка ти чула от една приятелка, че някои приемни семейства подменят писмата на децата до домовете им. Не им позволявали да пишат нищо лошо. Карали ги да представят нещата по-добре, отколкото били всъщност — въздъхна той. — Но при теб не е така, нали, Мери? Нали не е?

— Не, татко.

— Ти си щастлива тук, точно както пишеш в писмата си?

— Да. — Мередит усещаше, че той се колебае. Възможността се стрелна като фойерверк към крайниците й и тя заговори бързо: — Пърси е малко скована, но Сафи е прекрасна. Ще се запознаете с нея, ако влезем вътре. Мога да ви изсвиря някоя песен на пианото.

Той погледна нагоре към кулата и слънцето огря бузите му. Мередит забеляза как зениците му се свиха, чакаше и се опитваше да разчете изражението на широкото му лице. Устните му мърдаха, сякаш преценяваше размерите, запомняше цифрите, но не можеше да разбере накъде го навеждат сборовете. После той погледна към съпругата си, която кипеше от гняв край фонтана, и Мередит разбра, че трябва да действа сега или никога.

— Моля те, татко — стисна тя ръкава на ризата му. — Моля те, не ме карай да се връщам. Тук научавам толкова много, много повече, отколкото мога да науча в Лондон. Моля те, обясни на мама, че тук ми е по-добре.

Той въздъхна и погледна смръщено към гърба на мама. Мередит наблюдаваше промяната на изражението му, разнежването му и сърцето й се сви. Татко обаче не сведе очи към нея и не продума. Накрая тя проследи погледа му и видя, че мама се е привела, че едната й ръка е на хълбока, а другата виси до тялото й. Слънцето беше пропълзяло зад нея, бе намерило червеникави отблясъци в кестенявата й коса и тя изглеждаше красива, изгубена и необикновено млада. Беше приковала поглед върху татко и в един болезнен миг Мередит установи, че нежността на лицето му е за мама, а не за нея.

— Съжалявам, Мери — каза той и обхвана с пръсти нейните, все още стиснали ризата му. — Така е най-добре. Върви да си събереш нещата. Прибираме се у дома.

Тогава Мередит направи нещо много лошо, предателството, за което майка й нямаше да й прости. Единственото й извинение беше, че е напълно лишена от избор, че беше дете и щеше да си остане дете още много години, а никой не се интересуваше от нейното желание. Беше й омръзнало да се държат с нея, все едно е колет или куфар, да я запращат тук или там в зависимост от преценката на възрастните. Искаше само да си има свое местенце.

Тя хвана баща си за ръката и каза:

— И аз съжалявам, татко.

И докато по прекрасното му лице все още бе изписано смайване, тя се усмихна извинително, избегна вбесения поглед на майка си и хукна с всички сили по моравата. А после се гмурна в хладното и тъмно убежище на гората Кардейкър.

Пърси научи съвсем случайно за свързаните с Лондон планове на Сафи. Ако не се беше измъкнала от чая с родителите на Мередит, можеше никога да не узнае. Докато вече не бе твърде късно. Добре, че едновременно се смущаваше и ужасяваше от изваждането на показ на мръсните ризи на хората, поради което се извини и влезе вътре с намерението да изчака малко и да се върне, когато нещата са се успокоили. Очакваше да завари Сафи, приведена на прозореца, да следи случващото се отдалече и да я накара да й разкаже какви са родителите, как се държи Мередит, харесали ли са им сладкишите — затова се изненада, когато намери кухнята празна.