Кейт Мортън - Отминали времена

Ушите на Мередит горяха от вълнуващата пакост, която беше направила. Съзнаваше, че ще има последици, обаче нямаше друг избор. Беше тичала, тичала, докато накрая не можеше повече, и когато остана без дъх, огледа дървото, оживена от необикновената бръмчаща енергия, изпълнила я след първото буйно нещо, което бе сторила през живота си.

В края на алеята раменете на мама провиснаха и за миг Мередит си помисли, че тя плаче, после обаче разпери ръце като учудена морска звезда. Татко рязко се отдръпна назад и Мередит разбра, че всъщност майка й крещи. Не беше нужно да я чува какво казва, за да разбере, че е загазила здравата.

А междувременно Пърси Блайд още стоеше в двора на замъка и пушеше, вдигнала едната си ръка на хълбок, загледана към гората, и Мередит усети шепота на съмнението да размахва криле в корема й. Мислеше, че е добре дошла да остане в замъка, а ако не беше така? Ако близначките бяха толкова смаяни от неподчинението й, че откажеха да продължат да се грижат за нея? Ами ако си беше навлякла ужасни неприятности, понеже беше послушала собствените си желания? Докато Пърси Блайд допушваше цигарата си и се обръщаше към замъка, Мередит внезапно се почувства съвсем самичка.

Движение привлече вниманието й към покрива на замъка и сърцето й се преметна. Там се катереше някой с бяла лятна рокля. Джунипър. Най-сетне беше приключила! И се бе върнала на света. Пред очите на Мередит тя стигна равния край на покрива, седна и провеси дългите си крака навън. Мередит знаеше, че Джунипър ей сега ще запали цигара, ще се облегне назад и ще вдигне очи към небето.

Но тя не го стори. Вместо това рязко се извърна към гората. Мередит се вкопчи за клона, от вълнение в гърлото й се надигна кратък смях и застина там. Джунипър сякаш я чу, сякаш по някакъв начин беше усетила присъствието й. Мередит знаеше, че ако има човек, способен на такова нещо, това е Джунипър.

Не можеше да се върне в Лондон. Нямаше да го направи. Не сега, още не.

Мередит наблюдаваше как майка й и баща й се отдалечават от замъка: мама беше свила ръка пред корема си, а ръцете на татко висяха безжизнено отстрани на тялото му.

— Съжалявам — прошепна Мередит съвсем тихичко, — нямах друг избор.

Водата беше хладка и плитка, но Сафи нямаше нищо против. Дългата топла вана беше отколешно удоволствие, пък и й стигаше само да остане самичка след ужасното предателство на Пърси. Премести се малко напред, за да легне по гръб със свити колене, с потопена глава и уши. Косата й се носеше във водата край острова на лицето й и тя слушаше водовъртежите и бълбукането на водата, подрънкването на верижката на запушалката по емайла и другите странни шумове на водния свят.

През целия си зрял живот Сафи знаеше, че е по-слабата близначка. Пърси не обичаше такива приказки и настояваше, че няма нищо подобно, не и помежду им: че те са като слънцето и сянката и просто сменят местата си, та винаги да са в съвършено равновесие. Което беше мило от нейна страна, но колкото и да бе добронамерено, не беше точно. Просто Сафи знаеше, че нещата, в които е по-способна, са незначителни. Тя пишеше добре, шиеше добре, готвеше (приемливо), а напоследък дори чистеше, но каква полза от тези умения, ако те я заробват? И което беше още по-зле — доброволно. Понеже в повечето случаи, признаваше си със срам, Сафи нямаше нищо против ролята. В крайна сметка има някаква лекота да си в подчинена позиция, някакво облекчение. Но понякога, като днес, й беше адски неприятно да очакват от нея да се подчини, без да спори, независимо от собственото й предпочитание.

Тя се надигна и се облегна на гладкия ръб на ваната, а после прокара мократа фланелена материя по пламналото си от гняв лице. Усещаше с гърба си хладния емайл, разгърна фланелената тривка върху гърдите и корема си и я наблюдаваше как се свива и отпуска с дишането й като втора кожа, а накрая затвори очи. Как се осмеляваше Пърси да говори от нейно име? Да взема решения вместо Сафи, да определя бъдещето й, без да я попита?

Но Пърси го беше сторила, както правеше винаги, и днес, както обикновено, не допусна никакъв спор.

Сафи изпусна дълга и бавна въздишка в опит да овладее гнева си. Въздишката закачи ридание. Може би трябваше да бъде доволна и дори поласкана, че Пърси толкова отчаяно се нуждае от нея. И наистина беше. Но освен това беше изморена от собствената си безпомощност, и нещо повече — беше тъжна. Понеже, откакто се помнеше, Сафи водеше живот, паралелен на онзи, който желаеше и който имаше всички разумни основания да очаква за себе си.