Кейт Мортън - Отминали времена

Този път обаче имаше една дреболия, която можеше да направи — Сафи избърса бузите си, оживена от прокрадналата се решимост, — имаше начин, по който можеше да упражни собствената си слабичка власт върху Пърси. Щеше не толкова да направи, колкото да пропусне да направи нещо и Пърси никога нямаше да разбере откъде е дошъл ударът. Единственият трофей щеше да е донякъде възстановеното самоуважение на Сафи. Но това й стигаше.

Сафи щеше да запази нещо само за себе си, нещо, което Пърси би предпочела да узнае: всичко за неочаквания посетител, който бе дошъл в замъка днес. Докато Пърси беше на сватбата на Люси, Джунипър си стоеше в таванската стая, а Мередит скиташе из имението, беше пристигнал адвокатът на татко, господин Банкс, с черния си автомобил и придружен от две жени с цивилни костюми. Сафи подреждаше масата за чая навън и отначало понечи да се скрие и да се престори, че не си е у дома — не харесваше много господин Банкс и със сигурност не искаше да приема неочаквани посетители, — но възрастният мъж я познаваше от малка, беше приятел на татко и затова тя се почувства някак необяснимо задължена.

Влетя вътре през кухненския вход, оправи се пред овалното огледало до килера, после бързо се качи горе точно навреме, за да го посрещне на входа. Той се учуди, май дори му стана неприятно да я види и изрази гласно учудването си какви времена са настъпили, след като такова прекрасно място като Милдърхърст е останало без икономка, а накрая я помоли да го заведе при баща си. Колкото и да копнееше да възприеме променящите се обществени нрави, Сафи изпитваше старомодно благоговение към закона и неговите представители, затова веднага се подчини. Адвокатът не беше от приказливите (тоест не обичаше да си бъбри безцелно с дъщерите на клиентите си), затова се качиха мълчаливо, за което тя бе признателна — с хора като господин Банкс винаги изгубваше ума и дума. Когато най-сетне преодоляха извитото стълбище, той й кимна кратко и после влезе заедно с двете си официални спътнички в стаята на баща й в кулата.

Сафи нямаше намерение да подслушва, всъщност мразеше да й отнемат от времето почти толкова, колкото мразеше всяка задача, която я отвеждаше в зловещата кула с мирис на смърт и с онази чудовищна гравюра на стената. Ако мъчителната битка на пеперуда, хваната в паяжина между пречките на перилата, не беше привлякла погледа й, Сафи със сигурност вече щеше да е на половината път обратно и нямаше да чува нищо. Обаче видя пеперудата, не слезе и затова, докато внимателно освобождаваше насекомото, чу баща си да казва:

— Затова ви повиках, Банкс. Заради тази досадна неприятност — смъртта. Направихте ли поправките?

— Да. Донесох ги да бъдат подписани пред свидетели заедно с копие за вашия архив, разбира се.

Сафи не чу подробностите след това, нито пък искаше. Беше втората дъщеря на един старомоден човек, стара мома на средна възраст — мъжкият свят на недвижимата собственост и финансите нито я интересуваше, нито я засягаше. Искаше само да освободи нещастната пеперуда и да се махне от кулата, да остави застоялия въздух и потискащите спомени зад себе си. Не беше влизала в стаичката повече от двайсет години и не възнамеряваше никога повече да прекрачи прага й. Докато бързаше надолу по стълбите, Сафи се опита да се изплъзне на облака от спомени, който я обгръщаше.

Понеже някога, много отдавна, двамата с татко бяха близки, но близостта им се изпари. Джунипър беше по-добра писателка, а Пърси — по-добра дъщеря, така че за Сафи не оставаше почти никакво място в чувствата на баща й. Имаше само един кратък прелестен миг, когато ползата от Сафи засенчи сестрите й. Когато татко се върна след Първата световна война, ранен и съкрушен, тя го върна към живота, тя му даде онова, от което той се нуждаеше най-силно. Силата на обичта му беше изкусителна: всички онези вечери, когато двамата се криеха, където никой друг не можеше да ги намери…

Изведнъж настана лудница и Сафи рязко отвори очи. Някой крещеше. Тя беше във ваната, но водата беше ледена, светлината през отворения прозорец беше изчезнала и на нейно място се беше спуснал здрач. Сафи беше задрямала. Добре, че беше само това. Но кой крещеше? Надигна се и се ослуша. Нищо. Дали не си въобразяваше?

После шумът отново се чу. И звънче. Старецът в кулата и поредният му налудничав пристъп. Е, Пърси да се погрижи. Двамата си бяха лика-прилика.

Сафи потрепери, отлепи студената фланелена тривка от тялото си и се изправи, разлюлявайки водата. Стъпи мокра върху изтривалката. Долу се разнасяха гласове, чуваше ги. Мередит, Джунипър и Пърси, и трите бяха в жълтия салон. Чакаха си вечерята най-вероятно, а Сафи щеше да им я поднесе както винаги.