Кейт Мортън - Отминали времена

Намери кутията върху бюрото му. Там намери и пакетчето. От господин Банкс без марка. Значи, е било доставено лично.

Сърцето на Пърси заби учестено. Сафи не беше споменала да е идвал посетител. Възможно ли беше господин Банкс да бе идвал от Фолкстоун и да се беше промъкнал до кулата, без да се обади на Сафи? Всичко беше възможно, но със сигурност не беше вероятно. Каква причина можеше да има той да направи нещо подобно?

Пърси застина за миг нерешително и опипа плика, шията и мишниците й пламнаха и блузата й залепна за тялото.

Хвърли поглед през рамо, макар да знаеше, че е самичка, разлепи плика и измъкна сгънатите листове отвътре. Завещание. С днешна дата. Тя разгърна листовете и прегледа текста набързо. Преживя странната и натрапчива тежест, когато се оправдават най-лошите ти подозрения.

Притисна пръстите на едната си ръка към челото. Как изобщо бе възможно да се случи подобно нещо! Но ето го, черно на бяло, и синьо, където татко беше размахал меча на съгласието си. Пърси препрочете документа, този път по-внимателно, търсейки пробойни, липсваща страница, нещо, което да й подскаже, че не е разбрала, че го е прочела твърде бързо.

Не беше.

О, боже, не беше!

1992 г.

Хърбърт ми зае колата си, за да отида до Милдърхърст, и веднага щом слязох от магистралата, отворих прозореца и пуснах вятъра да облъхва бузите ми. Околността се беше променила през месеците от предишното ми посещение. Лятото беше дошло и си бе отишло, и сега бяха последните дни от есента. Отстрани на пътя имаше огромни златисти купчини от изсъхнали листа и колкото по-навътре навлизах в гористата вътрешност на Кент, дебели клони на дърветата се протягаха над пътя и се срещаха по средата. Всеки порив на вятъра лющеше нещо ново — изгубена кожа, отминал сезон.

Когато пристигнах във фермата, там ме очакваше бележка.

„Добре дошла, Еди. Трябваше да свърша някои неотложни неща, а Бърд е болен от грип. Заедно с бележката ти оставям ключа за трета стая (първия етаж). Съжалявам, че пропуснах пристигането ти. Ще се видим на вечеря, в седем в трапезарията.

Мерилин Бърд

П.П. Накарах Бърд да сложи в стаята ти по-хубаво писалище. Малко е тесничко, но реших, че ще ти е приятно да се разположиш удобно, докато работиш.“

„Малко е тесничко“ беше слабо казано, но аз винаги съм си падала по тесните тъмни пространства, затова веднага се заех да подредя красиво преписите от интервютата на Адам Гилбърт, моите книги „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и „Човека от калта“, няколко бележници и писалки, а накрая седнах и плъзнах длани по гладкия ръб на писалището. Изпуснах тиха и доволна въздишка и облегнах брадичка на ръцете си. Не се чувствах като на първия учебен ден, а сто пъти по-хубаво. Предстояха ми дълги четири дни и бях преизпълнена с ентусиазъм и нови възможности.

Тогава забелязах телефона — старомоден бакелитов апарат — и изпитах непознат копнеж. Разбира се, дължеше се на факта, че отново съм в Милдърхърст, на същото място, където се беше озовала мама.

Телефонът звъня ли, звъня и точно преди да затворя, тя вдигна задъхана. Кратичка пауза, после я поздравих.

— О, Еди, извинявай. Грижех се за баща ти. Втълпил си е… Всичко наред ли е?

Тонът й беше остър като молив.

— Всичко е наред, мамо. Исках само да ти кажа, че пристигнах.

— А!

Пауза, за да си поеме дъх. Бях я изненадала: обикновено не й се обаждах да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Вече повече от десет години не го правех, откакто я убедих, че щом правителството ми има доверие да гласувам, може би е време и тя да ми се довери, че мога да пътувам с метрото, без да докладвам, че съм се добрала до някъде по живо, по здраво.

— Ами добре. Благодаря, че се обади. Много мило, че ме осведоми. Баща ти ще се зарадва. Липсваш му, много е унил, откакто замина. — Още една пауза, този път по-дълга, сякаш чувах мислите й, а накрая изстреля на един дъх: — Значи, си там? В Милдърхърст? Как е? Как изглежда?

— Изглежда великолепно, мамо. Есента е позлатила всичко.

— Помня, помня как изглеждаше през есента. Как горите оставаха зелени известно време, но външната им част гореше в червено.

— Има и оранжево — казах. — А листата са навсякъде. Наистина навсякъде, като дебел килим върху земята.

— И това помня. Духа вятър откъм морето и те падат като дъжд. Духа ли, Еди?

— Още не, но според прогнозата през седмицата ще има силен вятър.

— Почакай и ще видиш. Листата ще завалят като сняг. Шумолят под краката ти, когато тичаш по тях. Помня го.