Кейт Мортън - Отминали времена

Имаше стар курник, вече празен, а от другата страна — нещо като купол. Приближих се и тогава познах какво е това — бомбоубежище. Наблизо беше забита ръждясала табела — вероятно останала от времето на туристическите обиколки на замъка — с надпис „Андерсън“, и макар буквите да бяха избелели с времето, все пак бяха достатъчно четливи и аз установих, че табелата разказва за ролята на Кент по време на Битката за Великобритания. Само на километър и половина оттук беше паднала бомба и беше убила момче на колело, така пишеше на табелата. Пишеше също, че бомбоубежището е построено през 1940 година, което означаваше, че точно в него се е криела мама, докато е била в Милдърхърст през войната.

Наоколо нямаше кого да попитам, затова реших, че няма проблем да надникна вътре. Качих се по стръмните стълби и минах под арката от гофрирана ламарина. Беше полутъмно, но от отворената врата се процеждаше достатъчно коса светлина, за да видя, че помещението прилича на театрални декори с предмети от войната. Цигарени карти 18 18 Търговски карти, печатани от производителите на цигари е рекламна цел и за да направят пакетите по-твърди. — Б.пр. със самолети „Спитфайър“ и „Хърикейн“, масичка със старинен радиоприемник с дървено табло, плакат на Чърчил с изпънат показалец и предупреждението „Заслужете победата!“, сякаш отново беше през 1940 година, беше се разнесла сирената и аз очаквах над главата ми да прехвърчат бомбардировачи.

Отново излязох навън и примигнах към портата. Облаците се плъзгаха бързо по небето и слънцето вече беше покрито с неприветливо бяло було. В този момент забелязах едно кътче до живия плет — могилка, на която не можех да устоя да не приседна, а после извадих дневника на мама от чантата си, облегнах се назад и го отворих на първата страница. Датата беше януари 1940 година.

„Мое скъпо и най-прекрасно дневниче! От толкова отдавна те пазя — вече цяла година, и дори малко повече, — защото си ми подарък от господин Кавил, след като си взех изпитите. Той ми каза да те използвам за нещо специално, че думите са вечни и че един ден ще имам история, която заслужава такава книжка. Тогава не му повярвах: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша — това звучи ли ужасно тъжно? Мисля, че вероятно да, а наистина не исках. Написах го само защото е вярно: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша, и не подозирах, че ще се появи. Но сгреших. Ужасно и напълно сгреших. Защото нещо се случи и всичко се промени.

Струва ми се, че първото, което трябва да ти кажа, е, че пиша в един замък. Истински замък, от камък, с кула и с много извити стълбища, с огромни свещници по всички стени, с купчинки восък отдолу, трупан с десетилетия чернеещ восък, който капе от основата на свещниците. Може би си мислиш, че това, дето живея в замък, е «нещо чудесно» и че ще съм алчна, ако очаквам повече, но има и още.

Седя на дъската на прозореца в таванската мансарда, най-прелестното място в целия замък. Стаята на Джунипър. Коя е Джунипър, би се запитало ти, ако можеше. Джунипър е най-невероятната личност на света. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм нейната. Джунипър ме насърчи най-сетне да пиша в теб. Каза, че й било дошло до гуша да гледа как те разнасям като прехвалено преспапие и че е време да се престраша и да оставя следа върху красивите ти страници.

Тя твърди, че истории има навсякъде и че хората, които чакат да дойде най-подходящата история, за да започнат да пишат, накрая ще си останат с празни страници. Явно писането е това: да улавяш върху хартията гледки и мисли. Да предеш като паяк, но мрежата ти да е от думи. Джунипър ми даде тази писалка. Мисля, че идва от кулата, и малко се страхувам да не би баща й да потърси кой я е отмъкнал, но въпреки това я използвам. Писалката е наистина превъзходна. Мисля, че е напълно възможно да обичаш писалка, а ти?

Джунипър предложи да пиша за живота си. Тя винаги ме моли да й разказвам за мама и татко, Ед и Рита, съседа господин Пол. Смее се много силно, като бутилка, която си разклатил и после си отворил, а мехурчетата изригват навсякъде: плашещо е донякъде, но е и прелестно. Смехът й изобщо не е, какъвто очакваш. Тя е толкова грациозна и изискана, но смехът й е гърлен като земята. Не само смеха й обичам. Тя се и мръщи, когато й разказвам какви ги говори Рита, мръщи се и ругае точно където трябва.

Казва, че съм късметлийка — представяш ли си? Човек като нея да каже това за мен — че съм трупала опит в действителността. Нейният бил книжен. Което на мен ми звучи като истински рай, но явно не е. Знаеш ли, че не е ходила в Лондон от съвсем мъничка? Отишла с цялото си семейство за премиерата на пиеса по книгата на баща й «Истинската история на Човека от калта». Когато ми спомена тази книга, Джунипър произнесе заглавието, сякаш трябва да го знам, а аз много се смутих, понеже не го знаех. Проклети да са родителите ми, задето са ме държали в неведение за такива неща! Тя се изненада, пролича си, но не ме накара да се почувствам зле. Кимна, все едно одобряваше, и каза, че несъмнено се дължало на факта, че съм била твърде заета в истинския си свят с истинските хора. После се натъжи, както се натъжава понякога — стана замислена и малко озадачена, като че ли се опитва да намери решението на сложен проблем. Мисля, че това е изражението, което майка ми презира, когато се появи на моето лице, изражението, което я кара да ме сочи с пръст и да ми нарежда да се смъкна от мрачните небеса и да се залавям за работа.