Кейт Мортън - Отминали времена

Сафи стоеше права и в профил, привела глава над порцелановия чайник.

— Най-накрая, Пърси — каза тя, мъчейки се да затвори капачето. — Започнах да си мисля, че ще се наложи да организираме търсене. О! — Беше вдигнала очи и ме видя до сестра си. — Здравейте.

— Това е Едит Бърчил — представи ме Пърси делово. — Пристигнала е доста неочаквано. Ще се присъедини към нас за чая.

— Прекрасно — възкликна Сафи и лицето й грейна искрено, без преструвка. — Тъкмо започвам да наливам, само да наместя капачето на мястото му. Ще сложа още една чаша. Каква приятна изненада!

Джунипър беше до прозореца, както и предния път през май, но сега спеше и леко похъркваше, положила глава върху бледо-зелената ръкохватка на плюшеното кресло. Като я видях, нямаше как да не се сетя за дневничето на мама, за очарователната млада жена, която мама толкова бе обичала. Колко тъжно, колко печално, че сега се бе превърнала в това!

— Много се радваме, че дойдохте, госпожице Бърчил — каза Сафи.

— Моля, наричайте ме Еди — за кратко от Едит.

Тя се усмихна доволно.

— Едит. Какво хубаво име. Означава „благословена във война“, нали?

— Не съм сигурна — отговорих извинително.

Пърси се прокашля и Сафи продължи бързо:

— Господинът беше истински професионалист, но… — стрелна тя поглед към Джунипър, — ами… много по-лесно е да разговаряш с жена. Нали така, Пърси?

— Да.

Докато ги гледах една до друга, си дадох сметка, че не съм допускала колко време е минало. При първото си посещение бях забелязала, че близначките са еднакви на ръст, въпреки че заради властния си характер Пърси изглеждаше по-висока. Този път обаче нямаше грешка — Пърси беше по-дребничка от сестра си. Беше и по-крехка и аз неволно си помислих за Джекил и Хайд, за онзи момент, когато добрият доктор се среща със своята по-дребна и по-тъмна същност.

— Заповядайте, седнете — кисело ме покани Пърси. — Хайде всички да седнем и да започваме.

Подчинихме се, Сафи разля чая и проведе доста едностранчив разговор с Пърси за кучето Бруно. Къде го намерила? Как бил? Как изобщо успявал да върви? Така научих, че Бруно не бил добре и те се тревожели за него, много. Говореха приглушено, поглеждаха крадешком към спящата Джунипър и аз си спомних какво бях научила от Пърси — че той бил нейното куче, че гледали Джунипър винаги да има животно, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Изучавах Пърси над ръба на чашата си, просто не се сдържах. Беше остра, но нещо в поведението й беше очарователно. Докато отговаряше кратко на въпросите на Сафи, наблюдавах стиснатите й устни, отпуснатата кожа, дълбоките бръчки, врязали се след дълги години мусене, и се зачудих дали в известен смисъл не говореше за себе си, когато каза, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Дали и на нея някой не й е бил отнет.

Толкова бях потънала в мислите си, че когато Пърси се извърна и погледна право към мен, за миг се притесних, че е прочела мислите ми. Примигнах, към бузите ми се надигна топлина и тогава разбрах, че Сафи се е обърнала към мен, а Пърси е вдигнала поглед едва когато е видяла, че не отговарям.

— Моля? Бях се замислила.

— Попитах как пътувахте от Лондон — повтори Сафи. — Надявам се, добре.

— О, да, благодаря.

— Помня как ходехме в Лондон като малки. Ти помниш ли, Пърси?

Пърси изсумтя тихо и утвърдително.

Лицето на Сафи се оживи от спомена.

— Татко ни водеше всяка година. Първо пътувахме с влак, седяхме в отделно купе с бавачката, а после татко купи даймлера и пътувахме с колата. Пърси предпочиташе да е тук, в замъка, но аз обожавах Лондон. Толкова много неща се случваха, толкова много прекрасни дами и красиви господа, рокли, магазини, паркове. — Тя се усмихна, но някак тъжно, стори ми се. — Винаги съм смятала… — Усмивката й потрепна и тя сведе поглед към чашата си с чай. — Е, сигурно всички млади жени мечтаят за определени неща. Омъжена ли сте, Еди? — Въпросът беше неочакван, накара ме рязко да поема дъх, а Сафи протегна към мен изисканата си ръка. — Извинете, че попитах. Колко неуместно!

— Ни най-малко — казах. — Нямам нищо против. Не, не съм омъжена.

— И аз така си помислих — усмихна ми се тя топло. — Дано нямате нищо против, че любопитствам така, но забелязах, че не носите пръстен. Макар че напоследък младите хора май не носят. Боя се, че не съм в крак. Не излизам често от замъка. — Тя погледна почти недоловимо към Пърси. — Никой от нас не излиза.

Пръстите й потръпнаха и после се отпуснаха на старинния медальон, който висеше на верижка на шията й.