Кейт Мортън - Отминали времена

До мен Пърси се размърда на мястото си.

— Сигурна съм, че не се налага госпожица Бърчил да слуша за твоите неволи…

— Разбира се — изчерви се Сафи. — Колко глупаво от моя страна.

— Ни най-малко. — Тя толкова се смути, че аз побързах да я успокоя. Имах чувството, че през по-голямата част от своя дълъг живот е правела, каквото й е казвала Пърси. — Моля ви, разкажете ми.

Пърси със свистене запали клечка кибрит и после цигарата, която стискаше между устните си. Личеше, че Сафи се разкъсва: смесица от боязливост и копнеж се бе изписала по лицето й, докато гледаше близначката си. Разчиташе някакъв подтекст, за който аз бяха сляпа, преценяваше бойно поле, белязано от ударите на предишни сражения. Насочи вниманието си отново към мен едва когато Пърси се изправи и отиде с цигарата си до прозореца, а пътьом запали лампата. — Пърси има право — каза тя тактично и аз разбрах, че е изгубила схватката. — Твърде себелюбиво е от моя страна.

— Ни най-малко…

— Статията, госпожице Бърчил — прекъсна ме Пърси, — как върви?

— Да, разкажете ни как върви, Едит — посъвзе се Сафи. — Какви са плановете ви, докато сте тук? Допускам, че ще искате да започнете с интервюта.

— Всъщност не — отговорих. — Господин Гилбърт е свършил много задълбочена работа и няма да се наложи да ви отнемам много време.

— А, разбирам.

— Вече говорихме за това, Сафи — каза Пърси и аз като че долових нотка на предупреждение в гласа й.

— Разбира се — усмихна ми се Сафи, но в очите й имаше тъга. — Само че понякога човек се сеща за някои работи… по-късно.

— Много ще се радвам да поговорим, ако сте си спомнили нещо, което не сте споменали на господин Гилбърт — казах.

— Няма да се наложи, госпожице Бърчил — каза Пърси и се върна на масата, за да изтръска малко пепел от цигарата си. — Както отбелязахте, господин Гилбърт натрупа солидно досие.

Кимнах, но настойчивостта й ме озадачи. Позицията й, че не се налагат повече интервюта, беше толкова категорична и тя съвсем явно не искаше да разговарям със Сафи насаме, но въпреки това тъкмо Пърси беше отстранила Адам Гилбърт от проекта и бе настояла аз да го заместя. Не бях суетна, нито достатъчно луда, за да си въобразя, че е свързано с писателските ми умения или с прекрасната хармония, установила се помежду ни по време на предишното ми посещение. Тогава защо беше поискала мен? И защо толкова държеше да не разговарям със Сафи? За контрол ли ставаше въпрос? Толкова ли беше свикнала Пърси Блайд да се разпорежда с живота на сестрите си, че не можеше да допусне провеждането дори на един разговор без нея? Или имаше нещо повече? Притесняваше ли се какво иска да ми каже Сафи?

— Най-добре ще е по време на престоя си тук да видите кулата и да добиете представа от самия замък — продължи Пърси. — От начина, по който работеше татко.

— Да, разбира се, това несъмнено е важно — казах. Бях разочарована от себе си, не можех да се отърся от усещането, че и аз се поддавам покорно на властта на Пърси Блайд. — Все пак — чух се да казвам — забелязах някои пропуски.

Кучето изскимтя на пода, а Пърси присви очи.

— Така ли?

— Забелязах, че господин Гилбърт не е интервюирал Джунипър, и си помислих, че бих могла…

— Не.

— Разбирам, че не искате тя да се тревожи. Обещавам…

— Госпожице Бърчил, уверявам ви, че няма никаква полза да разговаряте с Джунипър относно работата на баща ни. Тя дори не беше родена по време на написването на „Човека от калта“.

— Така е, но материалът трябва да бъде за вас трите и аз все още бих искала да…

— Госпожице Бърчил — студено прозвуча гласът на Пърси, — разберете, че сестра ни не е добре. Вече ви казах, че преживя голяма криза като млада, разочарование, от което така и не се възстанови.

— Така е, и на мен и през ум не би ми минало да споменавам Томас пред нея…

Млъкнах, понеже лицето на Пърси пребледня. За пръв път я виждах смутена. Не възнамерявах да споменавам името му и то увисна като дим във въздуха край нас. Тя рязко си взе нова цигара.

— Престоят ви тук — повтори строго, бавно и категорично, в контраст с треперещата в ръката й клечка, — ще бъде най-ползотворен, ако разгледате кулата. За да вникнете в начина, по който работеше баща ни.

Кимнах и в дъното на корема ми се размърда странна тревожна тежест.

— Ако имате и други въпроси, на които ви трябва отговор, ще ги задавате на мен. Не на сестрите ми.

В този момент се намеси Сафи по собствения си неподражаем начин. Главата й беше сведена по време на целия ми разговор с Пърси, но в този момент тя я вирна с благо изражение. Заговори ясно и напълно непресторено: