Кейт Мортън - Отминали времена

Вратата се отвори и едно начумерено лице я свари неподготвена — беше човек, много по-млад от нея, но и някак по-възрастен.

— Какво искате?

— Идвам да се видя с Мередит Бейкър. — Гласът на Джунипър прозвуча странно в собствените й уши, тук, в тази различна история. Представи си Пърси, която знаеше точно как трябва да се държи в света, но този спомен се смеси с по-нов — за Пърси със зачервено и гневно лице след срещата й с адвоката на татко — и Джунипър го остави да се превърне в пясък и да се разпилее по земята.

Момичето — с тези стиснати и злобни устни можеше да е само Рита — изгледа Джунипър от глава до пети, после по лицето й се изписа високомерно подозрение, а също и — странно, понеже не се познаваха — силна неприязън.

— Мередит! — провикна се тя най-сетне с ъгълчето на устата си. — Веднага се домъкни долу.

Джунипър и Рита се взираха една в друга, докато чакаха, без да си говорят, и в главата на Джунипър се появи цял рояк от думи, които се сплетоха в началото на описание, което после щеше да изпрати в писмо до сестрите си.

После Мередит се появи шумно, с очила на носа и кърпа в ръка и думите изгубиха значение.

Мередит беше първата приятелка, която Джунипър си беше спечелила, и първата, която изгуби, затова огромната тежест на отсъствието й се стовари върху й съвсем неочаквано. Когато бащата на Мери пристигна изненадващо в замъка през март и настоя този път дъщеря му да се върне в Лондон, двете момичета се вкопчиха една в друга и Джунипър прошепна в ухото на Мери: „Ще дойда в Лондон. Скоро ще се видим“. Мери се разплака, но Джунипър — не, не тогава. Махна й с ръка, върна се в таванската мансарда и се помъчи да си спомни какво е да си сам. Целият си живот беше прекарала така — макар че в мълчанието, останало, след като Мери си замина, имаше нещо ново. Тихото тиктакане на часовник, който отброяваше секундите на една съдба, която Джунипър бе упорито решена да изпревари.

— Ти дойде — възкликна Мередит, побутна очилата си нагоре по носа с опакото на дланта си и примигна, все едно имаше видение.

— Казах ти, че ще дойда.

— Но къде си отседнала?

— При кръстника ми.

По лицето на Мередит плъзна усмивка, която се превърна в смях.

— Да се махаме от тук тогава — каза тя и здраво стисна ръката на Джунипър.

— Ще кажа на мама, че не си приключила в кухнята, както ти е поръчала — провикна се сестра й подире им.

— Не й обръщай внимание — каза Мередит. — Сърди се, понеже във фризьорския салон не я пускат да излиза от килера с метлите.

— Жалко, че никой не се е сетил да я заключи там.

В крайна сметка Джунипър Блайд се добра до Лондон. С влак, точно както беше предложила Мередит, докато седяха заедно на покрива в Милдърхърст. Бягството се оказа много по-лесно, отколкото беше предполагала. Просто тръгна през полето и не спря, докато не стигна гарата.

Беше много доволна от себе си, когато го направи, и за известно време й убягна, че трябва да направи и още нещо. Джунипър умееше да пише, можеше да измисля величествени истории и да ги запечатва в сложни думи, но съзнаваше, че е напълно отчайваща във всичко останало. Цялото й знание за света и за начина, по който той е устроен, беше извлечено от книгите и от разговорите със сестрите й — а те и двете не бяха особено светски, — както и от разказите на Мери за Лондон. Затова, докато стоеше на гарата, не се изненада, че няма представа какво да прави сега. Едва когато забеляза будката с надпис „Билети“, си спомни, че трябва да си купи билет, естествено.

Пари. Ето нещо, което Джунипър не познаваше и от което не се нуждаеше, но след смъртта на татко остана малка сума. Не се беше занимавала с подробностите от завещанието — стигаше й да знае, че Пърси е ядосана, Сафи загрижена, а самата тя — нищо неподозиращата причина за това, — обаче когато Сафи спомена за определена сума истински пари, които можеш да сгънеш, да държиш и да разменяш за други неща, и предложи да ги приберат на сигурно място, Джунипър се противопостави. Тя предпочиташе да ги задържат, само за да ги погледа малко. Сафи, скъпата Сафи, се съгласи да изпълни странната молба, без да й мигне окото, все едно е нещо съвсем разумно, понеже идваше от Джунипър, а Сафи я обичаше и поради това не оспорваше желанията й.

Когато влакът пристигна, той се оказа пълен, но един по-възрастен мъж във вагона стана, докосна шапката си и Джунипър разбра, че от нея се очаква да седне на освободеното от него място. Място до прозореца. Колко са очарователни хората тук! Усмихна му се, мъжът кимна, а тя седна с куфара в скута си и зачака какво ще се случи. „Наистина ли се налага да пътувате?“, гласеше табела на перона. Да, помисли си Джунипър, да, налага се. Съзнаваше по-уверено от всякога, че ако остане в замъка, ще се обрече на бъдеще, което отказваше да приеме. Бъдещето, което виждаше отразено в очите на баща си, когато той обхващаше раменете й и й внушаваше, че те двамата са еднакви.