Кейт Мортън - Отминали времена

Парата се завихри и завъртя на перона и Джунипър се развълнува, все едно беше яхнала огромен пухтящ дракон, който щеше да полети в небето и да я понесе със себе си към някое очарователно и въображаемо място. Разнесе се пронизителна свирка, от която косъмчетата по ръцете на Джунипър настръхнаха, и влакът потегли, движеше се на мощни тласъци. Джунипър не се сдържа и се засмя, обърната към стъклото, понеже беше успяла. Наистина го беше направила.

След време прозорецът се замъгли от дишането й и край нея прелитаха безименни и непознати гари, полета, села и гори: пастелна смесица от зелено, синьо и ивици розово, нанесени с водниста четка. Понякога цветовете спираха да прелитат, изясняваха се и оформяха картина сякаш в рамка, поместена в правоъгълника на прозореца. Картина на Констабъл или някой от пасторалните пейзажи, на които татко се възхищаваше. Картини от вечната провинция, която той възхваляваше със замъглени от познатата тъга очи.

Джунипър не понасяше вечността. Тя знаеше, че няма такова нещо. Имаше само тук и сега, и начина, по който биеше сърцето й в своя твърде ускорен ритъм, макар и не опасно ускорен, понеже тя седеше във влак за Лондон, заобиколена от шум, движение и топлина.

Лондон. Джунипър произнесе думата веднъж едва чуто, после я повтори. Наслади се на нейната гладкост, на двете равновесни срички, на начина, по който ги усещаше на езика си. Нежни, но тежки като тайна, като дума, която можеха да си прошепнат един на друг любовници. Джунипър искаше любов, искаше страст, искаше усложнения. Искаше да живее, да обича и да подслушва, да научава тайни и узнава какво си казват хората, как се чувстват, какво ги кара да се смеят, да плачат и да въздишат. Хора, които не бяха Пърси, Сафи, Реймънд или Джунипър Блайд.

Преди време, когато беше още съвсем мъничка, на едно от полетата в Милдърхърст се беше приземил балон, пълен с горещ въздух. Джунипър не можеше да си спомни защо, дали човекът беше приятел на татко, или известен авантюрист, помнеше само, че закусваха на открито на моравата и всички се бяха събрали, братовчедите им от север също, както и неколцина избрани гости от селото, за да наблюдават голямото събитие. Балонът беше привързан за земята с въжета и когато пламъкът се изви нагоре и кошът се напрегна да го последва, хората в края на всяко въже се заеха с освобождаването му. Въжетата заскърцаха напрегнато, пламъците се извиха още по-нагоре и за един миг катастрофата сякаш изглеждаше неизбежна пред ококорените очи на всички.

Едно-единствено въже се освободи и цялото съоръжение се наклони настрани, а пламъците се заизвиваха опасно близо до плата на балона. Джунипър погледна към татко. Беше още дете и не знаеше за целия ужас на неговото минало — щеше да мине време, преди той да обремени най-малката си дъщеря със своите тайни, — но тя знаеше още тогава, че Реймънд Блайд се страхува от огън повече от всичко останало. Докато наблюдаваше развоя на събитията, лицето му стана бяло като мрамор и по него ясно се изписа ужас. Джунипър също възприе неговото изражение, любопитна да узнае какво е да се вкамениш и да изгаряш от страх. Последните въжета бяха освободени точно навреме и балонът се изправи, освободи се и се понесе към небето, издигайки се високо в синевата.

За Джунипър смъртта на татко беше като освобождаването на онова първо въже. Усети освобождението, когато тялото й, душата й, цялото й същество се наклони на една страна и съществена част от тежестта, която я притискаше, падна. Последните въжета тя отряза самичка: приготви си един малък куфар с няколко неподходящи дрехи и двата адреса, които имаше на хора в Лондон, а после зачака деня, когато и двете й сестри ще бъдат заети и тя ще успее да се измъкне незабелязано.

Оставаше само едно въже, което свързваше Джунипър с дома й. Него най-трудно щеше да пререже, понеже Пърси и Сафи старателно бяха затегнали възела. Но все пак това трябваше да се направи, понеже тяхната обич и загриженост бяха за нея капан, точно както и очакванията на татко. Докато Джунипър приближаваше Лондон и пушекът и оживлението на гара Чаринг Крос я поглъщаха, тя си представи лъскави ножици и се наведе да пререже с тях въжето. Гледаше как то пада, поколеба се за момент като отрязана опашка, после се изгуби в далечината, докато все по-бързо се носеше към замъка.

Най-сетне свободна, тя помоли да я упътят към пощенска кутия и пусна писмо до къщи, в което обясняваше накратко какво и защо е направила. Писмото щеше да стигне при сестрите й, преди да имат време да се разтревожат прекалено и да изпратят хора да я търсят. Знаеше, че те ще се притесняват, Сафи особено щеше да е жертва на страха, но какво друго й оставаше на Джунипър?