Кейт Мортън - Отминали времена

Том се извърна и я видя — момичето, което му махаше с ръка, познато лице, което се приближаваше към него. Момиче, което вървеше с походката на младите момичета, които искат да бъдат по-възрастни — с изпънати назад рамене, вирната брадичка, извити китки, — но в същото време бързаше като развълнувано дете от една пейка в парка и мина през бариерата, където преди имаше железен парапет, превърнат сега в куршуми и самолетни криле.

— Здравейте, господин Кавил — поздрави тя задъхано и застана пред него. — Върнали сте се от войната!

Очакването на Том да види баща си се стопи. Надеждата, радостта и облекчението излетяха като въздух през хилядите дупчици сякаш от иглички по кожата му. Том осъзна с въздишка, че самият той е господин Кавил и че момичето на тротоара, което примигва иззад очилата си, очаквайки нещо от него, е негова ученичка, че му е била ученичка някога. Преди, когато Том се занимаваше с такива неща, когато говореше наистина авторитетно за велики идеи, които дори не разбираше. Том се намръщи, когато си спомни какъв е бил тогава.

Мередит. Името му хрумна изведнъж и с пълна увереност. Така се казваше тя, Мередит Бейкър, но беше пораснала от последната им среща. Том усети, че се усмихва, съумя да изрече поздрав и долови приятно чувство, което не можа веднага да определи, нещо, свързано с това момиче, с Мередит, и с последния път, когато я бе видял. И точно преди да се смръщи лекичко и да се зачуди, изплува споменът, с който беше свързано усещането му: горещ ден, кръгъл басейн, едно момиче.

И тогава я видя. Момичето от басейна, тук, на лондонската улица, посред бял ден, и за миг си помисли, че сигурно му се привижда. Че как иначе? Момичето от мечтите му, което той си представяше понякога, докато беше надалече: сияйно и усмихнато кръжеше край него, когато Том прекосяваше Франция, когато се строполи под тежестта на приятеля си Анди — издъхнал на рамото му кой знае кога, неусетно, — когато го улучи куршумът, коляното му се огъна и кръвта му рукна върху пръстта близо до Дюнкерк…

Том я погледна, поклати глава и започна безмълвно да брои до десет.

— Това е Джунипър Блайд — представи я Мередит, играейки си с копче на блузата близо до яката си, и се усмихна широко на момичето.

Том проследи погледа й. Джунипър Блайд. Разбира се, че така се казваше.

Тогава тя се усмихна смайващо открито и лицето й изцяло се преобрази. А от това и той се почувства преобразен, сякаш за част от секундата наистина стана отново същият млад мъж, който стоеше до искрящия басейн през онзи горещ ден отпреди войната.

— Здравейте — поздрави тя.

Том кимна в отговор, но думите бяха твърде несигурни и той не успя да се справи с тях.

— Господин Кавил беше мой учител — каза Мередит. — Запознахте се в Милдърхърст.

Том отново погледна крадешком Джунипър, докато вниманието й беше насочено към Мередит. Тя изобщо не беше хубавата Елена — не лицето й беше привлякло вниманието му. Ако беше друга жена, чертите й нямаше да бъдат приятни, а по-скоро несъвършени: твърде раздалечените очи, твърде дългата коса, разстоянието между предните зъби. Обаче при нея това бе изобилна, разточителна красота. Отличаваше я особената й жизнерадост, така реши той. Беше неестествено красива, но същевременно и напълно естествена. По-ярка, по-сияйна от всичко останало.

— До басейна — поясни Мередит, — помниш ли? Той дойде да провери как съм, докато живеех при вас.

— А, да — каза това момиче, Джунипър Блайд, обърна се към Том и той вътрешно се сви. Дъхът му секна, когато тя се усмихна. — Плувахте в басейна ми.

Дразнеше го и на него страшно му се прииска да отговори някак, да се пошегува, както би направил преди.

— Господин Кавил е поет — додаде Мередит, а гласът й сякаш идваше от другаде, от много далече.

Том се постара да се съсредоточи. Поет. Почеса се по главата. Вече не мислеше за себе си така. Смътно си спомняше, че е заминал на война, за да трупа опит, убеден, че ще успее да разгадае тайните на света, да види нещата по нов начин, по-ясно. И наистина стана така. Само че мястото на нещата, които виждаше и които бе видял, не беше в стиховете.

— Вече не пиша стихове — каза той. Това беше първото изречение, което успяваше да изрече, и се почувства длъжен да се справи по-добре. — Бях зает. С други неща. — Сега гледаше само към Джунипър. — Живея в Нотинг Хил.

— В Блумсбъри — каза тя.

Той кимна. Срещата с нея тук, сега, след като си я беше представял толкова много пъти по толкова различни начини, го смути.