Кейт Мортън - Отминали времена

— Не познавам много хора в Лондон — продължи тя и Том не можа да прецени дали поведението й е напълно непресторено, или тя прекрасно съзнава очарованието си.

Така или иначе, нещо в начина, по който го каза, му вдъхна смелост.

— Познавате мен — отговори той.

Тя го изгледа любопитно, наклонила глава, сякаш заслушана в думите, които не беше изрекъл, после се усмихна. Извади бележник от чантата си и написа нещо. Когато му подаде листа, пръстите й докоснаха дланта му и той се сепна, сякаш го удари ток.

— Да, познавам вас — съгласи се тя.

Тогава, и после, всеки път, когато премисляше разговора, му се стори, че няма други три думи, които да са толкова прелестни и толкова истинни.

— У дома ли се прибирате, господин Кавил? — попита Мередит.

Съвсем беше забравил за нея.

— Да, майка ми има рожден ден. — Той погледна часовника си, но цифрите нищо не му говореха. — Трябва да тръгвам.

Мередит се усмихна широко и вдигна два пръста със знака на победата. Джунипър само се усмихна.

Том изчака да стигне улицата на майка си, преди да разгърне листчето, но докато стигна входната врата, вече беше запечатал в паметта си адреса в Блумсбъри.

Мередит остана сама едва късно през нощта и успя да запише всичко. Вечерта беше мъчителна: Рита и мама спориха през цялото време, докато вечеряха, татко ги накара да седнат всички заедно и да изслушат съобщението на господин Чърчил по радиото, свързано с руснаците, а после мама — която все още наказваше Мередит заради предателството й в замъка — намери огромна купчина чорапи, които трябваше да бъдат закърпени. Затворена в кухнята, където винаги беше горещо през лятото, Мередит си припомняше изминалия ден отново и отново, решена да не забравя нито една подробност.

А сега, най-накрая, беше избягала в тишината на стаята, която делеше с Рита. Седеше на леглото, облегната на стената, а скъпоценният й дневник беше върху коленете, докато пишеше с шеметна скорост по страниците му. Разумно беше да почака, колкото и да бе мъчително, понеже в момента Рита се държеше особено противно и ако намереше дневника, последиците щяха да бъдат ужасни. За щастие, през следващия близо час хоризонтът щеше да бъде чист. По силата на някаква черна магия Рита беше успяла да привлече вниманието на помощника на месаря отсреща. Сигурно беше любов: момчето беше започнало да заделя наденички и тайно да ги дава на Рита. Тя, разбира се, се мислеше за превъзходно създание и беше напълно сигурна, че й предстои брак.

За нещастие, любовта не беше смекчила нрава й. Когато Мередит се прибра у дома следобед, тя я чакаше, за да разбере коя е била онази жена на вратата сутринта, къде толкова са бързали и какво изобщо си е наумила Мередит. Разбира се, Мери не й каза. Не искаше. Джунипър си беше нейната тайна.

— Моя позната — каза тя, като се стараеше да не изглежда прекалено загадъчна.

— Мама няма да остане доволна, когато й кажа, че не си вършиш работата у дома, а се мотаеш с госпожа Фръцла.

Мередит си имаше свое оръжие.

— Татко също, когато му кажа какво правите с господин Наденички в убежището.

Рита се изчерви възмутено, замери Мередит с нещо — оказа се обувка — и остави неприятна синина над коляното й, но тя не спомена за това нито пред Джунипър, нито пред мама.

Мередит дописа изречението, постави изразителна точка и после замислено засмука върха на химикалката си. Стигнала беше до момента, когато двете с Джунипър бяха срещнали господин Кавил да върви по тротоара, загледан съсредоточено и намръщено надолу, сякаш брои стъпките си. От другия край на парка тялото на Мередит го позна още преди разума й. Сърцето й подскочи, все едно бе на пружина, и тя си припомни детинското си увлечение по него. Как го следеше с поглед, как се вкопчваше във всяка негова дума и си представяше, че някой ден двамата ще се оженят. Сви се от страх, като си спомни. Е, тогава е била още дете. Какво си е въобразявала?

Все пак беше странно, необяснимо, прекрасно, че и той, и Джунипър се появиха в един и същи ден — двамата души, които повече от всички останали й помогнаха да открие пътя, който искаше да следва в живота си. Мередит съзнаваше, че се отдава на мечти — майка й все я обвиняваше, че си фантазира, — но не можеше да се отърси от усещането, че това означава нещо. Че има нещо съдбовно в повторната поява и на двамата в живота й. Че се дължи на провидението.

Внезапно осенена от една идея, Мередит скокна от леглото и извади сбирката си от евтини тетрадки от скривалището им на дъното на гардероба. Историята й още нямаше заглавие, но тя съзнаваше, че трябва да й постави, преди да я даде на Джунипър.