Кейт Мортън - Отминали времена

Том ходеше бързо, но тя не изоставаше, местеше се ту от едната, ту от другата му страна, понякога говореше, друг път мълчеше. За някои неща приличаше на дете — у нея имаше нещо непредсказуемо и опасно, внушаваше му неловкото, но и някак съблазнително усещане, че се е свързал с човек, за когото обичайните правила на поведение не важат.

Джунипър спираше да погледне нещо, после го настигаше съвсем нехайно и той се притесняваше, че тя може да се спъне в нещо заради пълното затъмнение — в дупка на тротоара или в чувал с пясък.

— В провинцията е различно — предупреди я той и в гласа му се прокрадна старият учителски тон.

А Джунипър просто се засмя и отговори:

— Надявам се. Точно затова дойдох тук. — После му обясни, че има изключително добро зрение, като птица, сигурно заради замъка и начина, по който е отраснала. Том не помнеше подробностите, защото вече беше престанал да я слуша. Облаците се бяха отместили, луната беше почти пълна и на нейната светлина косата на Джунипър беше станала сребриста.

Добре, че не го хвана да я съзерцава. Извади късмет, понеже тогава тя коленичи и започна да рови сред развалините. Том се приближи, любопитен какво е привлякло вниманието й, и установи, че кой знае как насред руините по лондонските улици тя беше открила храст орлови нокти, свлякъл се на земята след отстраняването на оградата, по която бе пълзял, но въпреки тона все още жив. Джунипър откъсна клонка и я заплете в косите си, тананикайки си странна и прелестна мелодия.

Когато слънцето започна да се издига и двамата се изкачиха по стълбите към апартамента му, тя напълни стар буркан с води, постави го на прозореца и сложи вътре клонката. Много нощи след това, докато лежеше сам в топлия мрак и мислеше за нея, той усещаше сладостното ухание. И тогава, и сега на Том му се струваше, че Джунипър е досущ като цветето. Нещо неизмеримо съвършено в един рушащ се свят. Не само заради външността й, не само заради онова, което казваше. Дължеше се на нещо друго, на някаква недоловима същина, на увереност, сила, сякаш по някакъв начин тази жена беше свързана с двигателя на света. Тя беше като повея в летен ден, като първите капчици дъжд по напуканата земя, като светлината на вечерницата.

Нещо, макар да не беше сигурна точно какво, накара Джунипър да погледне към тротоара. Том беше там по-рано, отколкото го очакваше, и сърцето й подскочи. Махна му и едва не падна от прозореца от вълнение, че го вижда. Той още не я беше забелязал. Беше навел глава и проверяваше пощата, обаче Джунипър не можеше да откъсне поглед от него. Беше лудост, беше обсебеност, беше желание. Но най-вече беше любов. Джунипър обичаше тялото му, обичаше гласа му, обичаше допира на пръстите му до кожата си и онова място на ключицата му, където бузата й се наместваше идеално, докато спяха. Обичаше факта, че на лицето му вижда всички места, където е ходил. Че никога не се налага да го пита как се чувства. Че думите бяха излишни. Джунипър установи, че й е дошло до гуша от думи.

Вече валеше поройно, но не можеше да се сравнява с дъжда в деня, когато тя се запозна с Том. Беше летен дъжд, една от онези внезапни и силни летни бури, които изненадват в гръб прелестните топли дни. През целия ден се разхождаха, обикаляха пазара Портобело, покатериха се на Примроуз Хил, а после се върнаха до Кенсингтън Гардънс, газейки в плитчините край Кръглото езеро.

Гръмотевицата проехтя толкова неочаквано, че хората вдигнаха поглед към небето и се уплашиха, че ги напада някое ново оръжие. И после заваля — на огромни, ридаещи капки, от които светът тутакси заблестя.

Том стисна ръката на Джунипър и двамата хукнаха — прецапаха тутакси образувалите се локвички, заливайки се от смях от изненада, — тичаха чак до сградата, където живееше той, нагоре по стълбите и накрая влетяха в полутъмната и суха стая.

— Цялата си мокра — установи Том, опрял гръб на вратата, която току-що беше затръшнал. Взираше се в тъничката й рокля, прилепнала към краката.

— Мокра ли? Толкова съм подгизнала, че направо можеш да ме изцедиш.

— Ето — подаде й той другата си риза от закачалката на вратата, — облечи я, докато изсъхнеш.

И тя го послуша, съблече роклята си и пъхна ръце в ръкавите на ризата му. Том се извърна, престори се, че прави нещо на малката порцеланова мивка, но когато тя надникна, заинтригувана от заниманието му, улови погледа му в огледалото. Прикова го малко по-дълго от обикновено, достатъчно, за да забележи промяната в очите му.