Кейт Мортън - Отминали времена

Какво си въобразяваше, като го отблъсна, като се отказа от него? Как изобщо можа да го направи? Да се подчини на желанията на баща си?

Том се изправи и понечи да се отдръпне, но Джунипър го стисна за китката.

— Том…

— Отивам за чаша вода.

— Не — бързо поклати глава тя, — не искам вода, искам само теб.

Той се усмихна и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Е, вече ме имаш.

— Не — възрази тя. — Искам да кажа, да.

Той вирна глава.

— Хайде да се оженим.

— Наистина ли?

— Заедно ще съобщим на сестрите ми.

— Разбира се, когато поискаш.

После тя се засмя, гърлото я заболя, но тя въпреки това се засмя и се почувства някак по-лека.

— Томас Кавил и аз ще се женим.

Джунипър лежеше будна, положила буза върху гърдите на Том и заслушана в равномерното му дишане, мъчейки се да изравни своето с него. Но не можеше да заспи. Мислено съчиняваше писмо. Понеже трябваше да пише на сестрите си, да ги осведоми, че с Том ще пристигнат, и да им обясни, че в известен смисъл това ще ги зарадва. Че не бива да подозират нещо неприятно.

Мислеше и за още нещо. Джунипър никога не бе проявявала интерес към облеклото, но подозираше, че когато една жена ще се жени, трябва да има рокля. Не искаше да се притеснява за такива работи, но Том може би се притесняваше, майка му — със сигурност, а Джунипър беше готова на всичко за Том.

Спомни си една рокля, която беше на майка й: бледорозова коприна, разкроена пола. Джунипър беше виждала майка си да я носи много отдавна. Ако роклята все още беше някъде в замъка, Сафи щеше да я преправи и да предприеме нужното, за да я върне към живот.

Лондон, 19 октомври 1941 г.

Мередит не беше виждала господин Кавил — Том, както той настояваше тя да го нарича — от седмици, затова страшно се удиви, когато отвори входната врата и го завари на прага.

— Господин Кавил — постара се тя да не звучи прекалено развълнувана. — Как сте?

— По-добре няма накъде, Мередит. Моля те, наричай ме Том — усмихна се той. — Вече не съм ти учител.

Мередит се изчерви, сигурна беше.

— Може ли да вляза за малко?

Тя хвърли поглед през рамо, през вратата към кухнята, където Рита се чумереше на нещо върху масата. Сестра й неотдавна беше разлюбила младия месар и оттогава беше страшно кисела. Доколкото Мередит можеше да прецени, планът на Рита беше да облекчи собственото си разочарование, като направи живота на по-малката си сестра истински ад.

Том явно долови неохотата й, понеже додаде:

— Може да се поразходим, ако предпочиташ.

Мередит кимна признателно, тихо затвори вратата и се измъкна.

Тръгнаха заедно по улицата, но тя вървеше малко зад него, скръстила ръце и навела глава, мъчейки се да изглежда така, сякаш слуша добронамерените му приказки за училището и писането, за миналото и бъдещето, а всъщност мислите й препускаха напред и тя се опитваше да отгатне целта на посещението му. Стараеше се с всички сили да не мисли за ученическото си увлечение по него.

Спряха в същия парк, където Джунипър и Мередит бяха търсили безуспешно здрав шезлонг през юни, когато беше още топло. Мередит потръпна от контраста между онзи уютен спомен и сивото небе сега.

— Студено ти е. Трябваше да ти напомня да си вземеш връхна дреха. Той измъкна ръце от ръкавите на сакото си и го подаде на Мередит.

— О, не, аз…

— Глупости, и бездруго ми беше топло.

Том посочи едно място на тревата, а Мередит го последва охотно и седна с кръстосани крака до него. Той поговори още малко, разпита я дали пише и внимателно изслуша отговорите й. Каза й, че помни как й е подарил дневника и колко го радва мисълта, че тя продължава да го използва. През цялото време късаше стръкчета трева и ги увиваше на спирали. Мередит слушаше, кимаше и го гледаше в ръцете. Бяха прекрасни — силни, ала изискани. Мъжки ръце, но не дебели и космати. Тя се запита какво ли е тези ръце да те докосват.

Една веничка на слепоочието й затуптя и на Мередит й се зави свят, като си помисли колко е лесно да се случи това. Трябваше само да се пресегне още мъничко със своята ръка. Дали неговата щеше да е топла, запита се тя, дали щеше да е гладка, или груба? Дали пръстите му щяха да се сепнат, а после да се стегнат около нейните?

— Нося ти нещо — каза Том Кавил. — Мое е, но ме викат обратно в частта ми, затова трябва да му намеря хубав дом.

Подарък, преди отново да замине на война? Мередит притаи дъх и мисълта за ръцете му отлетя. Нали точно така правят влюбените? Разменят си подаръци, преди героят да замине да се сражава.