Кейт Мортън - Отминали времена

Тя се сепна, когато ръката на Том докосна гърба й. Той тутакси я дръпна, разпери длан пред очите й и се усмихна смутено.

— Извинявай. Просто подаръкът е в джоба на сакото ми.

Мередит също се усмихна с облекчение, но и някак разочаровано. Върна му сакото и той извади книга от джоба.

„Последните дни на Париж, журналистически дневник“, прочете тя.

— Благодаря ти, Том.

Мередит потръпна, когато усети името му върху устните си. Вече беше петнайсетгодишна и макар да не беше нищо повече от хубавка, вече не беше плоскогърдо момиченце. Възможно беше някой мъж да се влюби в нея, нали?

Усещаше дъха му близо до врата си, когато той се пресегна и докосна корицата на книгата.

— Алегзандър Уърт си водел дневник по време на падането на Париж. Давам ти го, защото показва колко е важно хората да записват това, което виждат. Особено във време като нашето. Иначе хората просто няма да знаят какво се случва всъщност, разбираш ли, Мередит?

— Да.

Тя погледна встрани и видя, че той я гледа трогателно съсредоточено. Стана за секунди, но за Мередит, пленена от случващото се, всичко се разви като на забавен каданс. Все едно наблюдаваше някоя непозната, докато се навеждаше към него, притаяваше дъх, затваряше очи и притискаше устни към неговите в един възвишено съвършен миг…

Том се отнесе много мило. Заговори й благо, докато махаше ръцете й от раменете си, дори лекичко ги стисна съвсем приятелски и я увери, че не бива да се срамува.

Но Мередит се срамуваше, идеше й да се продъни в земята. Да се разтвори във въздуха. Каквото и да е, само да не седи до него след ужасната си грешка. Беше толкова унижена, че когато Том започна да й задава въпроси за сестрите на Джунипър — какви са, какво харесват, дали предпочитат някое конкретно цвете, — отговаряше механично. И изобщо не й хрумна да попита защо го интересува.

В деня, когато Джунипър напусна Лондон, тя се срещна с Мередит на гара Чаринг Крос. Приятно й беше да бъде с нея не само защото Мери щеше да й липсва, но и защото така не мислеше за Том. Той беше заминал при полка си предния ден — отначало на обучение, а после и на фронта, — и апартаментът, улицата и самият град бяха непоносими без него. Затова Джунипър реши да вземе ранен влак на изток. Но нямаше да се върне в замъка, още не — вечерята беше едва в сряда, тя имаше още пари в куфара си и й беше хрумнало през следващите три дни да проучи някои от онези шеметни гледки, които бе мярнала от прозореца на влака, с който беше пристигнала в Лондон.

Горе в чакалнята се появи позната фигура, която грейна в широка усмивка, когато забеля за нетърпеливото махане с ръка на Джунипър. Мередит се стрелна през тълпата към Джунипър, застанала точно под часовника, както се бяха договорили.

— Е — поде Джунипър, след като се прегърнаха. — Къде е?

Мередит приближи палеца и показалеца си съвсем близичко и се смръщи.

— Само някои последни промени.

— Значи, няма да го чета, докато пътувам?

— Още няколко дни, обещавам.

Джунипър се дръпна настрани, за да мине носач с огромна камара куфари.

— Добре, още няколко дни. Но не повече, така да знаеш! — размаха тя пръст уж строго. — Очаквам го по пощата в края на седмицата. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Спогледаха се усмихнати, а влакът изсвири мощно. Джунипър погледна натам и видя, че пътниците вече се качват.

— Е, май трябва да…

Останалата част на изречението беше заглушена от прегръдката на Мередит.

— Ще ми липсваш, Джунипър. Обещай да дойдеш пак.

— Разбира се, че ще дойда пак.

— След не повече от месец?

Джунипър махна една паднала мигла от бузата на младата си приятелка.

— Ако се забавя повече, ти ще допуснеш най-лошото и ще изпратиш някого да ме търси!

Мери се усмихна широко.

— И ще ми пишеш веднага щом прочетеш разказа ми?

— Още същия ден с обратната поща — обеща Джунипър и отдаде чест. — Грижи се за себе си, патенце.

— Ти също.

— Винаги.

Усмивката на Джунипър изчезна и тя се поколеба, отмятайки един кичур от очите си. Обмисляше нещо. Новината напираше отвътре, искаше да излезе на воля, но едно тъничко гласче я убеждаваше да се сдържи.

Железничарят наду свирката, заглушавайки гласчето, и Джунипър взе решение. Мередит беше най-добрата й приятелка, на нея можеше да има доверие.

— Имам една тайна, Мери — каза тя. — Не съм я споделяла с никого, решихме да го направим по-късно, но ти не си който и да е.

Мередит кимна оживено и Джунипър се приведе към ухото на приятелката си и се запита дали ще усети думите толкова необикновени и прекрасни като първия път.