Кейт Мортън - Отминали времена

— Томас Кавил и аз ще се женим.

1992 г.

Когато се върнах във фермата, вече се беше мръкнало и заедно с това над околността като тънка мрежа се сипеше фин дъждец. До вечеря имаше още няколко часа и това ме зарадва. След неочаквания следобед в компанията на сестрите имах нужда от вана и от малко време насаме, за да се отърся от тежкото усещане, което ме преследваше. Не бях сигурна какво точно представлява, знаех само, че между стените на онзи замък има толкова много неудовлетворени копнежи и осуетени желания, пропили се в камъните, че с течение на времето отново излитаха навън и правеха въздуха почти задушлив.

Все пак замъкът и трите му ефирни обитателки притежаваха необяснимо очарование в моите очи. Въпреки неловките мигове, които преживях там, веднага щом се откъснех от тях и от замъка, се чувствах привлечена да се върна на всяка цена и броях часовете. Не звучи много смислено, вероятно така е с лудостта. Понеже аз бях луда по сестрите Блайд, вече го разбирам.

Когато кроткият дъждец започна да се сипе по стрехите на фермата, аз лежах сгушена върху леглото, завила краката си с одеяло, четях, задремвах и мислех, и щом наближи време за вечеря, вече бях съществено възстановена. Естествено беше Пърси да се опитва да спести болка на Джунипър, да се помъчи да ме спре, когато заплаших да отворя стари рани. Проявих безчувственост, когато споменах името на Томас Кавил, особено в присъствието на спящата наблизо Джунипър. Но въпреки това ожесточената реакция на Пърси изостри интереса ми… Може би, ако ми провървеше достатъчно да остана насаме със Сафи, щях да опитам да се позадълбоча повече. Тя като че ли беше склонна и дори изпълнена с желание да подпомогне проучването ми.

Проучване, което сега включваше рядък и специален достъп до бележниците на Реймънд Блайд. Дори едва чутото изричане на тези думи бе достатъчно, за да предизвиква тръпка на удоволствие по гръбнака ми. Легнах по гръб, безмерно развълнувана, и вперих поглед към напречните греди на тавана, представяйки си момента, когато ще надникна в съзнанието на писателя: как ще видя точно какво си е мислел.

Вечерях сама в уютната трапезария във фермата на госпожа Бърд. Цялата стая миришеше приятно на зеленчукова яхния, а в огнището пращеше огън. Навън вятърът продължаваше да се усилва, блъскаше по стъклата на прозорците в повечето случаи леко, но от време на време и по-рязко, а аз си помислих — и не за пръв път — какво истинско и простичко удоволствие е да си вътре и да си сит, докато навън се стеле беззвездна тъма.

Бях донесла бележките си, за да започна да работя над статията за Реймънд Блайд, но мислите не ми се подчиняваха и току все залитаха към дъщерите му. Сигурно се дължеше на отношението ми към братята и сестрите по принцип. Бях омагьосана от сложния триъгълник на обич, дълг и негодувание, който ги свързваше. Погледите, които си разменяха, сложният баланс на силите, наложил се през десетилетията, игрите, които никога нямаше да се науча да играя, по правила, които никога нямаше да проумея напълно. И може би това беше ключът: те бяха естествена група хора, в сравнение с които аз се чувствах чудато изключение. Докато ги наблюдавах заедно, усещах силно и болезнено какво ми е липсвало.

— Голям ден? — Вдигнах поглед и видях госпожа Бърд, надвесена над мен. — Несъмнено и утре ще е такъв.

— Утре сутринта ще разгледам бележниците на Реймънд Блайд — не се сдържах аз.

Вълнението просто преля и изскочи по своя воля.

Госпожа Бърд остана невъзмутима, но мила.

— Е, това е хубаво, скъпа. Нали нямате нищо против да…? — потупа тя стола срещу мен.

— Не, разбира се.

Тя седна с тежка женска въздишка и притисна ръка към корема си, докато се наместваше срещу ръба на масата.

— Е, така е много по-добре. Цял ден съм на крак. — Кимна към бележките ми: — Виждам, че работите до късно.

— Опитвам се, но съм доста разсеяна.

— О! — изви вежди тя. — Някой красавец ли?

— Нещо подобно. Госпожо Бърд, някой да ме е търсил по телефона днес?

— По телефона ли? Не, не се сещам. Очаквахте ли обаждане? От младия господин, за когото мечтаете? — Очите й светнаха, когато попита: — Да не е издателят ви?

Изглеждаше толкова обнадеждена, че ми се стори жестоко да я разочаровам. Въпреки това поясних:

— От майка ми. Надявах се да дойде да ме посети.

Доста силен порив на вятъра разтърси прозорците и аз потръпнах по-скоро от удоволствие, отколкото от студ. Тази нощ във времето имаше нещо, което ме въодушевяваше. В трапезарията бяхме останали само двете с госпожа Бърд, а дънерът в камината вече искреше в червено и от време на време пръскаше към тухлите златисти искри. Не съм сигурна дали се дължеше на топлата и уютна стая, на контраста с влагата и вятъра навън или на всеобхватното усещане за заплетени тайни, на което се бях натъкнала в замъка, а може би просто на внезапното желание да проведа нормален разговор с друго човешко същество, но така или иначе, ми се говореше. Затворих бележника си и го избутах настрани.