Кейт Мортън - Отминали времена

— Майка ми е била евакуирана тук — казах. — По време на войната.

— В селото ли?

— В замъка.

— Не думай! Била е при сестрите?

Кимнах, безмерно доволна от реакцията й. Но и малко притеснена, понеже едно тъничко гласче в главата ми шушнеше, че удоволствието се дължи на моето собственическо отношение към връзката на мама с Милдърхърст. Напълно неуместно собственическо отношение за нещо, което досега пропусках да съобщя на сестрите Блайд.

— Божичко! — възкликна госпожа Бърд и потупа върховете на пръстите си. — Колко ли истории знае! Направо свят ми се завива.

— Всъщност нося нейния военен дневник…

— Военен дневник ли?

— От времето на престоя й тук. Описвала е как се чувства, с какви хора се е срещала, самото място.

— В такъв случай сигурно споменава моята майка — заяви госпожа Бърд и се изпъна гордо.

— Вашата майка ли? — попитах изненадано.

— Работила е в замъка. Започнала като прислужница, когато била на шестнайсет, но после станала икономка. Люси Роджърс, но тогава се казвала Мидълтън.

— Люси Мидълтън — повторих бавно, мъчейки се да си спомня дали името се споменаваше в дневника на мама. — Не съм сигурна, трябва да проверя. — Раменете на госпожа Бърд увиснаха мъничко под тежестта на разочарованието й, аз се почувствах лично отговорна и се помъчих да измисля как да я накарам да се почувства по-добре. — Не ми е разказвала много, съвсем наскоро научих, че е била евакуирана тук.

Веднага съжалих за думите си. След като го изрекох на глас, още по-отчетливо усетих колко странно е някой да държи подобно нещо в тайна и изпитах лека вина, като че мълчанието на мама се дължеше на лична моя грешка. Почувствах се глупаво, понеже ако бях проявила малко повече благоразумие, ако не се стремях толкова нетърпеливо да спечеля интереса на госпожа Бърд, нямаше да изпадна в такова затруднено положение. Подготвих се да посрещна най-лошото, обаче госпожа Бърд ме изненада. Тя кимна с разбиране, приведе се още по-близо до мен и каза:

— Родителите и техните тайни, нали?

— Да.

Въглен изпука като пуканка в огнището и госпожа Бърд изпъна пръст, за да ми даде знак, че ще се върне след минутка. Измъкна се от стола и излезе през таен вход в покритата с тапет стена.

Дъждът тихичко шумолеше по дървената врата, сипеше се в езерото отвън, а аз долепих длани, вдигнах ги молитвено към устните си и после ги наведох и облегнах буза на сгрятата си от огъня ръка.

Когато госпожа Бърд се върна с бутилка уиски и две чаши от шлифован кристал, предложението й толкова подхождаше на мрачната вечер и лошото време, че се усмихнах и с радост приех.

Пукнахме се над масата.

— Майка ми за малко да не се омъжи — поясни госпожа Бърд, стисна устни и се наслади на топлината на уискито. — Какво ще кажете? За малко да не съществувам — вдигна тя ръка към челото си, все едно искаше да каже „Какъв ужас!“. Усмихна се. — Разбирате ли, майка ми имала брат, по-голям брат, когото обожавала. Ако я слушате, ще решите, че слънцето изгрявало всяка сутрин заради него. Баща им починал млад и Майкъл — така се казвал брат й — поел нещата в свои ръце. Той бил мъжът в къщата, още като момче работел след училище и през почивните дни, миел прозорци за жълти стотинки. Давал монетите на майка си, за да поддържа домакинството. Бил и хубавец. Чакайте, имам снимка!

Забързано се приближи до камината, разтърси се сред рамките върху полицата, бръкна и извади един мъничък месингов квадрат. Забърса снимката с провисналия край на полата си от туид и ми я подаде. На снимката имаше три фигури, уловени в отдавна отминал миг: млад мъж, чиято съдба го бе направила хубав, по-възрастна жена от едната му страна и красиво момиче на около тринайсет години от другата.

— Майкъл заминал с храбрите ни мъже да се сражава в Първата световна война. — Госпожа Бърд стоеше зад мен и надничаше иззад рамото ми. — Когато мама го изпращала на влака, последната му молба била, ако нещо му се случи, тя да остане у дома с майка им. — Госпожа Бърд си взе обратно снимката, седна и оправи очилата си, за да разглежда снимката, докато ми разказва. — Какво можела да отговори? Уверила го, че ще направи каквото я моли. Била млада — не допускала, че ще се стигне дотам. Хората никога не допускат. Не и в началото на онази война. Тогава не знаели.

Дръпна картонената опора на снимката и я остави върху масата до чашата си.

Отпивах от уискито си и чаках, докато накрая тя въздъхна. Срещна погледа ми, разпери внезапно ръце, сякаш се канеше да пръсне невидими конфети.