Кейт Мортън - Отминали времена

— Както и да е, случило се — каза тя. — Той загинал. Бил убит и горката мама решила да изпълни обещанието си към него. Не мога да твърдя, че аз самата бих го направила, но навремето хората били различни. Държали на думата си. Честно казано, баба ми била същинска стара вещица, но мама издържала и двете, отказала се от надеждата да има съпруг и деца и се примирила със съдбата си.

Внезапен порив на вятъра посипа близкия прозорец с тежки дъждовни капки и аз потреперих в жилетката си.

— Но ето че вас ви има.

— Да, има ме.

— Е, какво се случило?

— Баба починала — обясни госпожа Бърд с делово кимване, — скоропостижно през юни 1939 година. Боледувала от известно време, нещо с черния дроб, така че не било изненада. Било по-скоро облекчение, така съм го схващала винаги, макар че мама беше твърде мил човек, за да признае подобно нещо. Девет месеца след началото на войната мама вече била омъжена и очаквала появата ми.

— Шеметна любовна история.

— Шеметна ли? — сви устни госпожа Бърд замислено. — Може би по днешните критерии. Не и тогава, не и по време на война. Честно казано, не съм сигурна и дали историята изобщо е била любовна. Винаги съм подозирала, че мама е взела практично решение. Никога не ми го е казвала, не точно до този начин, но децата усещат такива работи, нали? Нищо че всички предпочитаме да сме плод на велики любовни истории.

Тя ми се усмихна някак колебливо, сякаш ме преценяваше и се чудеше дали може да продължи да ми се доверява.

— Случи ли се нещо? — попитах и се примъкнах по-наблизо. — Нещо конкретно ли ви накара да се почувствате така?

Госпожа Бърд пресуши останалото уиски и завъртя чашата, описвайки кръгове върху масата. След това погледна смръщено бутилката и сякаш поде дълбок вътрешен спор. Не знам дали изгуби, или спечели, но свали запушалката и си наля още.

— Намерих нещо. Преди няколко години. След смъртта на мама, когато се погрижих за делата й.

Уискито измърка топличко в гърлото ми.

— Какво?

— Любовни писма.

— О!

— Не от баща ми.

— О!

— Скрити в една метална кутия в дъното на чекмеджето на тоалетката й. За малко да не ги намеря. Открих ги чак когато търговецът на стари мебели дойде. Показвах му някои неща и си помислих, че чекмеджето е заяло, затова го дръпнах по-силно и кутията изхвърча напред.

— Прочетохте ли ги?

Отговори, без да ме поглежда:

— Отворих кутията по-късно. Ужасно е, знам. — Тя се изчерви, заглади косата си на слепоочията, сякаш я скри под извитите си ръце. — Не се стърпях. Когато осъзнах, че ги чета, просто трябваше да продължа. Имаше и още нещо — онази печал, която излъчваха писмата. Всичките бяха написани, преди мама да се омъжи за татко — мама не беше жена, която ще се размотава вече омъжена. Не, любовната й история беше от времето, когато собствената й майка била още жива и когато нямало никакъв шанс майка ми да се омъжи или да замине.

— Кой бил мъжът, разбрахте ли? Кой е писал писмата?

Събеседничката ми остави косата си на спокойствие и долепи длани върху масата. Неподвижността й беше приковаваща, а после госпожа Бърд се наведе към мен и аз неволно сторих същото.

— Наистина не бива да ви казвам — прошепна тя. — Не обичам да клюкарствам.

— Не, разбира се.

Тя замълча, устната й потрепна развълнувано. После госпожа Бърд хвърли потаен поглед над двете си рамене и ми довери:

— Не съм сто процента сигурна, писмата не са подписани с пълното му име, а само с инициали. — Тя прикова погледа ми, примигна и се усмихна почти стеснително. — Буквата „Р“.

— „Р“ — повторих аз натъртено буквата, замислих се за момент, задъвках вътрешната страна на бузата и после ахнах. — Да не би да мислите…?

Но защо не? Тя имаше предвид Реймънд Блайд. Владетелят на замъка и неговата дългогодишна икономка: беше почти клише, а клишетата стават такива, понеже непрекъснато се случват.

— Това би обяснило потайността на писмата, невъзможността връзката да бъде явна.

— Би обяснило и още нещо.

Погледнах я, все още слисана от предположението й.

— Има известна студенина от страна на най-голямата сестра, Пърсифон, студенина към мен. Сигурна съм, че не се дължи на нещо, което съм сторила, но въпреки това винаги съм я усещала. Когато бях малка, Пърсифон ме завари да играя до басейна, до онзи кръглия с люлката. Ами… погледът й… все едно беше видяла привидение. Имах чувството, че ще ме удуши. Откакто научих за любовната история на мама обаче, за вероятността да е била с господин Блайд, се питам дали и Пърси не е знаела, дали и тя не е научила някак и не се е почувствала оскърбена. Навремето нещата са били различни, отношенията между класите. А Пърси Блайд е строг човек, тя много държи на правилата и на традициите.