Кейт Мортън - Отминали времена

— Наистина не се налага да обяснявате.

— Не, трябва, но много трудно можем да останем насаме. — Мрачна усмивка. — Толкова голяма къща, а човек никога не остава истински сам.

Безпокойството й беше заразно и макар да не бях сторила нищо нередно, усещането обхвана и мен. Сърцето ми запрепуска лудо и аз попитах приглушено като нея:

— Можем ли да се срещнем другаде? Може би в селото?

— Не — отговори тя бързо и поклати глава. — Не. Не бих го направила. Невъзможно е. — Отново метна поглед към вратата и каза: — Най-добре да говорим тук.

Кимнах в знак на съгласие и зачаках, а тя се постара да събере мислите си, както човек събира пръснати игли. Когато беше готова, разказа историята си бързо, тихо и решително:

— Беше ужасно. Ужасно, ужасно. Случи се преди повече от петдесет години, но помня онази вечер, като че ли беше вчера. Лицето на Джунипър, когато се появи на прага онази нощ. Тя закъсня, беше си изгубила ключа, затова почука, отворихме й и тя влезе с танцова стъпка — тя не пристъпваше като обикновените хора… а лицето й… затворя ли очи нощем, то винаги е пред погледа ми. Онзи миг. Беше такова облекчение да я видим. Следобед се беше разразила ужасна буря. Валеше, вятърът виеше, автобусите закъсняваха… Много се притеснявахме.

Когато чухме почукването, решихме, че е той. Това също ме тревожеше — тревожех се заради Джунипър, притеснявах се от срещата с него. Допусках, че са влюбени, че възнамеряват да се женят. Тя не беше казала на сестра ни — и Пърси като татко има много категорично мнение по въпроса — обаче двете с Джунипър винаги сме били много близки. И аз отчаяно исках да го харесам, исках той да се окаже достоен за любовта й. А бях и любопитна — не е лесно да спечелиш обичта на Джунипър.

Поседяхме в хубавия салон. Отначало си поговорихме за обичайните дреболии: за живота на Джунипър в Лондон, уверявахме се взаимно, че автобусът му закъснява, че транспортът е виновен, че е заради войната, но в един момент престанахме. — Сафи ме стрелна с кос поглед и споменът замъгли очите й. — Вятърът свистеше, дъждът барабанеше по капаците на прозорците, вечерята изгаряше във фурната… миризмата на заешко… — извърна тя лице при мисълта — се усещаше навсякъде. Оттогава не понасям заешко. Има вкус на страх. Бучки противен, овъглен страх… Адски се уплаших от състоянието на Джунипър. Едва успявахме да я възпрем да не хукне навън на дъжда да го търси. Дори когато вече минаваше полунощ и стана ясно, че той няма да дойде, тя пак не се отказа. Изпадна в истерия, наложи се да й дадем от старите приспивателни на татко, за да я успокоим…

Сафи замълча, говореше много бързо, понеже се опитваше да ми разкаже всичко, преди да пристигне Пърси, а сега гласът й се стопи. Изкашля се, закрила уста с нежна дантелена кърпичка, която измъкна от ръкава си. На масичката близо до креслото на Джунипър имаше кана с вода и аз й налях малко.

— Сигурно е било ужасно — казах, подавайки чашата.

Тя отпи признателно, после обхвана чашата с две ръце в скута си. Очевидно нервите й бяха обтегнати, а кожата покрай челюстта й сякаш се беше изопнала, докато ми разказваше, понеже съвсем ясно виждах сините венички отдолу.

— Той така и не дойде — подканих я аз.

— Не.

— И не разбрахте причината? Нямаше писмо? Телефонно обаждане?

— Нищо.

— А Джунипър?

— Тя чакаше ли, чакаше. Все още чака. Минаха дни, седмици. Джунипър не се отказваше. Беше ужасно. — Сафи остави последната дума да увисне помежду ни. Пренесе се в онова време отпреди толкова много години и аз не я притиснах да продължи. — Лудостта не е внезапна — каза тя накрая. — Звучи много просто: „Тя полудя“, но изобщо не е така. Стана постепенно. Отначало се затвори в себе си. Не даваше никакви признаци, че ще се възстанови, говореше за връщане в Лондон, но съвсем смътно и така и не замина. Престана да пише и тогава разбрах, че нещо крехко, нещо безценно се е прекършило. В деня, когато Джунипър изхвърли всичко през прозореца на мансардата. Всичко: книгите, листовете, писалището, дори матрака… — Сафи замълча и устните й безмълвно продължиха да изговарят неща, които тя премълча. После каза с въздишка: — Листовете се разхвърчаха надалече, надолу по хълма, в езерото като отронени от дървото листа в края на сезона. Питам се къде ли са отлетели?

Поклатих глава: съзнавах, че въпросът е свързан не само с листовете и че аз не бих могла да кажа нищо. Не можех да си представя колко ли й е било трудно да вижда как състоянието на скъпата й сестра се влошава пред очите й, да вижда как безброй пластове потенциал и лични качества, дарба и възможности се рушат един по един. Колко ли е било трудно, особено за човек като Сафи, която според Мерилин Бърд беше по-скоро майка, отколкото сестра на Джунипър.