Кейт Мортън - Отминали времена

— Мебелите си останаха натрошени на купчина на моравата. Никой от нас нямаше сърце да ги качи обратно горе, а и Джунипър не ги искаше. Доби навика да седи до бюфета на тавана, онзи с тайната вратичка, убедена, че чува разни неща от другата страна. Гласове, които я викат, макар че те бяха в главата й, разбира се. Горката ми скъпа сестра! Когато научи за това, лекарят искаше да я изпрати… в лудница.

Гласът й се препъна в кошмарната дума, очите й ме умоляваха да усетя в нея същия ужас, който изпитваше и Сафи. Започнала беше да мачка дантелената си кърпичка в свитата си ръка. Пресегнах се и лекичко я докоснах.

— Много съжалявам — уверих я тихичко.

Цялата трепереше от гняв, от отчаяние.

— Ние не искахме и дума да става, аз не давах. Нямаше да му позволя да ми я отнеме. Пърси разговаря с лекаря, обясни му, че в замъка Милдърхърст не се правят такива неща, че семейство Блайд се грижи за своите хора. Накрая той се съгласи — Пърси може да бъде много убедителна, — но настоя да предпише по-силни лекарства за Джунипър. — Тя притисна лакираните си нокти към крака си като котка, която освобождава напрежението, и аз забелязах в чертите й нещо, което не бях зървала досега. Сафи беше по-благата близначка, по-покорната, но и тя притежаваше сила. Станеше ли въпрос за Джунипър, за това, да се бори за малката си сестра, която обожаваше, Сафи Блайд беше твърда като канара. Следващите й думи изхвърчаха като пара от чучура на чайник, толкова горещи, че пареха: — Иска ми се никога да не бе заминавала за Лондон, никога да не се беше срещала с този човек. Най-силно от всичко в живота си съжалявам, че тя замина. След това всичко пропадна. Нищо повече не беше същото, за никоя от нас.

Тогава започнах да прозирам каква е целта й, защо ми разказва тази история, защо според нея това ще ми помогне да разбера остротата на Пърси — нощта, когато Томас Кавил не беше дошъл, беше променила живота на всички тях.

— Пърси — подех и Сафи кимна леко, — Пърси също ли се промени след това?

В този момент в коридора се разнесе шум, целенасочени стъпки, характерното потропване на бастунчето на Пърси, сякаш беше чула името си, сякаш беше усетила, че е тема на непозволен разговор.

Сафи се оттласна от ръкохватката на дивана и се изправи.

— Едит току-що пристигна — побърза да обясни тя, когато Пърси се появи на вратата. Махна към мен с ръката, в която държеше кърпичката. — Разказвах й за горкия Бруно.

Пърси ни измери с поглед: първо мен, все още седнала на дивана, после Сафи, застанала до мен.

— Свърза ли се с младежа? — продължи Сафи с леко треперещ глас.

Кратко кимване.

— Идва насам. Ще го посрещна на вратата и ще му подскажа къде да търси.

— Да, добре. Добре — каза Сафи.

— После ще заведа госпожица Бърчил долу — отвърна тя на незададения ми въпрос. — В стаята с архива, както обещах.

Усмихна се, но вместо да продължи да търси Бруно, както очаквах, Пърси влезе в салона и застана до прозореца. Бавно разгледа дървената рамка, забеляза някаква драскотина по стъклото, приведе се по-наблизо, но явно импровизираният оглед беше просто измислен повод да остане при нас в стаята. И тогава си дадох сметка, че Сафи има право. По някаква причина Пърси Блайд не искаше да оставам насаме с близначката й, което ме върна към подозрението ми от предния ден — че Пърси се притеснява да не би Сафи да ми каже нещо, което не бива. Начинът, по който Пърси контролираше сестра си, беше смайващ — той ме заинтригува и накара гласчето в главата ми да настоява за благоразумие, но всъщност най-силното ми желание беше да чуя финала на разказа на Сафи.

Следващите около пет минути, през които със Сафи си бъбрехме за времето, а Пърси продължаваше да оглежда стъклото и да човърка прашната рамка, бяха едни от най-дългите, които съм преживявала. Най-сетне въздъхнахме облекчено, когато чухме да се приближава кола. Всички прекратихме изпълненията си, замълчахме и застинахме неподвижно.

Двигателят приближи съвсем и спря. Вратата силно се затръшна. Пърси въздъхна:

— Сигурно е Нейтан.

— Да — потвърди Сафи.

— Връщам се след пет минути.

И най-сетне излезе. Сафи почака и едва когато стъпките се отдалечиха напълно, тя въздъхна веднъж кратко и се завъртя с лице към мен. Усмихна ми се и аз прочетох в усмивката й извинение и неудобство. Когато продължи разказа си, в гласа й долових нова решителност.

— Сигурно сте забелязали, че Пърси е най-силната от нас. Тя винаги е смятала себе си за закрилница, още когато бяхме малки. В повечето случаи това ме устройваше. Хубаво е човек да има закрилник.