Кейт Мортън - Отминали времена

— И сигурност, бих казала. Утеха?

— Може би за някои, госпожице Бърчил.

Не каза нищо повече, а аз огледах тънката метална дръжка отгоре и я изпробвах, за да се уверя, че ще издържи тежестта на лампата.

— Никой не е влизал тук от цяла вечност — каза Пърси Блайд. — Бюрото е отзад. Тетрадките ще намерите в кашоните под него. Надали са добре подредени: татко умря през войната, тогава бяхме ангажирани с други неща. Никой нямаше време да подрежда — поясни отбранително, като че ли бих я критикувала като немарлива домакиня.

— Разбира се.

По лицето й премина сянка на съмнение, но после изчезна и тя се закашля силно, закрила устата си с ръка.

— Ами добре, ще се върна след час — каза.

Кимнах, внезапно обзета от желание да задържа компанията й за още мъничко.

— Благодаря ви, наистина съм ви признателна за тази възможност…

— Внимавайте с вратата. Гледайте да не се затвори зад гърба ви.

— Добре.

— Самозаключва се. Изгубихме едно куче така. — Устните й се разкривиха, но изражението не се превърна точно в усмивка. — Аз съм възрастна жена, не можете да разчитате, че ще помня къде съм ви оставила.

Помещението беше дълго и тясно, а по дължина имаше ниски тухлени арки, които крепяха тавана. Стиснах силно лампата и я вдигнах над главата си, за да осветява стените, докато бавно и колебливо пристъпвах вътре. Пърси не лъжеше, когато каза, че отдавна никой не е влизал тук. Стаята носеше непогрешимия отпечатък на покоя. Цареше тишина, като в църква, и аз изпитах тайнственото усещане, че ме наблюдава нещо по-голямо от мен.

„Фантазираш си — напомних си. — Тук няма никой, само ти и стените.“ Това обаче беше само част от проблема. Не ставаше дума за които и да е стени, а за каменните стени на замъка Милдърхърст, под чиято кожа далечните времена шептяха, наблюдаваха. Колкото по-навътре в стаята навлизах, толкова повече се засилваше странното и тежко усещане. Потъвах в дълбините на усамотението — дори на самотата. Заради тъмнината, разбира се, заради последния ми разговор със Сафи, заради печалния разказ за Джунипър.

Но това беше единствената ми възможност да зърна бележниците на Реймънд Блайд. Разполагах с един час и после Пърси Блайд щеше да дойде да ме вземе. Най-вероятно нямаше да ми позволят второ посещение в стаята с архива, така че най-добре да си отварям очите на четири сега. Мислено си направих списък, докато вървях: дървени картотеки покрай двете стени, а над тях — вдигнах лампата да погледна — карти и архитектурни планове от различни епохи. Малко по-нататък висеше сбирка от малки дагеротипи в рамки.

Серия портрети на една и съща жена: на единия тя се беше излегнала на шезлонг, облечена доста неглиже, на другите гледаше право в обектива в стил Едгар Алан По, облечена в дреха с висока викторианска яка. Приведох се по-наблизо, доближих лампата, за да разгледам лицето върху бронза, и духнах натрупалия се отгоре прах. Странна студенина плъзна по гръбнака ми, когато лицето се показа. Жената беше красива, но по някакъв смътно кошмарен начин. Гладки устни, съвършена кожа сякаш без пори, изопната върху високите скули, лъскави едри зъби. Приближих лампата достатъчно, за да прочета гравираното в ръкопис име под снимката: Мюриъл Блайд. Първата съпруга на Реймънд, майката на близначките.

Странно, че портретите й бяха в стаята с архива. Запитах се дали се дължи на скръбта на Реймънд Блайд, или на ревниво нареждане на втората му съпруга. Така или иначе, и без да знам защо съм толкова доволна да го сторя, отместих лампата и жената отново потъна в мрак. Нямах достатъчно време да изследвам всяка ниша в тази стая. Реших да намеря бележниците на Реймънд Блайд, да погълна възможно най-много от тях за един час, после да оставя зад гърба си това странно място с мирис на застояло. Вдигнах лампата пред себе си и продължих да вървя.

После снимките по стените отстъпиха място на лавици от пода до тавана и аз неволно забавих крачка. Все едно бях попаднала в съкровищница, тук бяха натрупани всякакви неща: книги — много книги — вази и китайски порцелан, дори кристални чаши. Ценни вещи, доколкото можех да преценя, не отпадъци. Изобщо не проумявах какво търсеха тук, защо събираха прах в стаята с архива.

Зад тях се появи нещо достатъчно интригуващо и ме накара да спра: четирийсет-петдесет кутии с еднаква големина, покрити с красива хартия — на цветя в по-голямата част. На някои от тях имаше етикетчета и аз се приближих, за да прочета едно: „Излекувано сърце: роман от Серафин Блайд“. Повдигнах капака и надникнах вътре: купчина листове напечатан текст, ръкопис. Спомних си думите на мама, че всички Блайд са писатели — всички, освен Пърси. Вдигнах лампата по-високо, за да огледам кутиите, и се усмихнах удивено. Това бяха историите на Сафи. Много плодовита писателка. В известен смисъл беше потискащо да ги видиш всичките събрани тук: разкази и мечти, хора и места, в които някога е била вложена огромна енергия и работоспособност, но през годините са били зарязани в мрака и отново са се превърнали в прах. На другото етикетче пишеше „Брак с Матю де Курси“. Издателят в мен не издържа: вдигнах капака и извадих листовете отвътре. Тук обаче нямаше ръкопис, а сбирка от различни документи — проучване, допусках. Стари скици — сватбени рокли, флорални мотиви — изрезки от вестници, описващи различни светски сватби, надраскани на ръка бележки за поръчки, а после, малко по-надолу, съобщение от 1924 година за годежа на Серафин Грейс Блайд за Матю Джон де Курси.