Кейт Мортън - Отминали времена

Обърнах листа, но отзад не пишеше нищо повече. Претърсих бележника за останалата част от писмото. Отново разлистих страниците, дори хванах бележника за гръбчето и внимателно го разклатих. Нищо.

Но какво можеше да означава това? Какви прилики? Каква друга история? Какви последици? И кой би могъл да отправи такова предизвикателство?

Раздвижване в коридора. Застинах неподвижно и се ослушах. Някой идваше. Сърцето ми биеше като лудо в гърдите, писмото трепереше между върховете на пръстите ми.

Поколебах се за част от секундата, после го пъхнах в бележника си и притиснах корицата. Погледнах през рамо точно навреме, за да видя силуета на Пърси Блайд в рамката на вратата.

Не знам как съм стигнала до фермата, не помня нито секунда от пътя си до там. Вероятно съм успяла да се сбогувам със Сафи и с Пърси, после съм се запрепъвала надолу по склона, без да се нараня. Бях зашеметена, изобщо не съзнавах какво се случва, откакто напуснах замъка до пристигането ми обратно в стаята. Не можех да престана да мисля за съдържанието на писмото, което бях откраднала. Трябваше незабавно да поговоря с някого. Ако бях разчела съдържанието му правилно — а думите не бяха никак сложни, — някой обвиняваше Реймънд Блайд в плагиатство. Кой беше този загадъчен човек и коя по-ранна история имаше предвид? Който и да беше, твърдеше, че е прочел ръкописа на Реймънд Блайд, което означава, че се е запознал със сюжета и е написал писмото преди публикуването на книгата през 1918 година. Този факт стесняваше вероятностите, но не ми помагаше истински. Нямах представа на кого може да е бил изпратен ръкописът. Е, имах представа: работех в издателския бизнес и знаех, че текстът е бил четен от редактори, коректори и неколцина доверени приятели. Но това бе най-общо, трябваха ми имена, дати и конкретни подробности, преди да установя доколко сериозно трябва да приемам обвиненията в писмото. Защото ако бяха верни, ако Реймънд Блайд беше откраднал историята на Човека от калта, последиците щяха да бъдат огромни.

За такова откритие мечтаеха учени и историци, това бе сензация, от която правиш кариера, обаче аз изпитвах единствено погнуса. Не исках да е вярно, надявах се да е някаква шега, дори недоразумение. Собственото ми минало, обичта ми към четенето и книгите бяха неразривно свързани с „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Да приема, че историята никога не е била негова, че той я е откраднал от другаде, че корените й не са в плодородната почва на замъка Милдърхърст, означаваше не само да разпердушиня една литературна легенда, но беше и жесток личен удар.

Така или иначе, бях намерила писмото и ми плащаха да пиша за произведението на Реймънд Блайд, и по-специално за създаването на романа. Не можех просто да пренебрегна обвинението в плагиатство, понеже не ми допада. Особено след като то обясняваше до голяма степен неохотата на Реймънд Блайд да обсъжда източника на вдъхновението си.

Нуждаех се от помощ и знаех точно към кого да се обърна. Когато се прибрах във фермата, успях да избегна госпожа Бърд и се шмугнах право в стаята ми. Вдигнах слушалката на телефона още преди да седна. Пръстите ми се засуетиха несръчно в бързината да набера номера на Хърбърт.

Телефонът звънеше, но никой не вдигна.

— Не! — изграках в слушалката, но тя си остана безмълвна.

Почаках нетърпеливо, после опитах отново и цяла вечност слушах далечния звън. Задъвках ноктите си, препрочетох бележките си и опитах отново да звънна, но нищо. Дори си помислих дали да не се обадя на татко, но се възпрях, понеже се опасявах вълнението да не навреди на сърцето му. И после погледът ми попадна на името на Адам Гилбърт върху първите интервюта.

Набрах номера му, почаках, никакъв отговор. Опитах отново.

Някой вдигна.

— Ало. Госпожа Батън е на телефона.

Идеше ми да се разплача от радост.

— Обажда се Едит Бърчил. Бих искала да говоря с Адам Гилбърт.

— Съжалявам, госпожице Бърчил. Господин Гилбърт замина за Лондон, има уговорен преглед в болницата.

— О! — по-скоро треперливо възклицание, отколкото дума.

— Ще се върне след ден-два. Ако искате, мога да му предам съобщение и той да ви се обади, когато се върне в края на седмицата.

— Не — отвърнах. Беше твърде късно, нуждаех се от помощ сега, но все пак беше по-добре от нищо. — Да, добре. Благодаря ви. Бихте ли му предали, че е много важно. Мисля, че има вероятност да съм се натъкнала на нещо, свързано със загадката, която с него обсъждахме неотдавна.