Кейт Мортън - Отминали времена

Оставих документите. Това наистина беше изследване, но не за роман. В тази кутия бяха плановете за сватбата на Сафи, която така и не се беше състояла. Затворих капака и отстъпих назад, обзета от внезапна вина, задето бях нахлула в нейния свят. Хрумна ми, че всяко нещо в тази стая е останка от по-голяма история: лампите, вазите, книгите, платнената торба, кутиите на цветя на Сафи. Стаята с архива беше гробница досущ като древните гробници. Тъмна и студена гробница на фараон, където отиваха безценните неща, за да бъдат забравени.

Когато стигнах масата в дъното, имах чувството, че съм изминала маратон в Страната на чудесата на Алиса. Затова, когато се обърнах, установих изненадано, че полюшващата се електрическа крушка и вратата — грижливо подпряна с един сандък — са само на петнайсетина метра зад мен. Намерих бележниците точно където ми каза Пърси и точно както ми каза: натрупани на купчина кашони, сякаш някой беше минал покрай бюрото и лавиците в кабинета на Реймънд Блайд, беше прибрал всичко на едно място и го беше зарязал тук. Разбирах, че през войната са имали други проблеми, но въпреки това ми се стори странно нито една от близначките да не намери време да се заеме с това дори десетилетия по-късно. Бележниците на Реймънд Блайд, неговите писма и дневници заслужаваха да бъдат в някоя библиотека, съхранени и ценени, достъпни за учените години по-късно. Помислих си, че най-вече Пърси с нейния силен усет към наследствеността би трябвало да се постарае да опази останалото от баща си.

Поставих лампата в задната част на бюрото, достатъчно далече, за да не я съборя случайно, и измъкнах кашоните изпод масата, качих ги един по един на стола и порових в тях, докато намерих дневниците от периода 1916 до 1920 година. Реймънд Блайд ме беше улеснил, като беше написал върху всеки съответната година, и след малко вече бях разгърнала дневника от 1917 година. Извадих своя бележник от чантата си и започнах да си нахвърлям бележки за онова, което ми се струваше полезно за статията. От време на време спирах, за да се насладя на факта, че това наистина бяха неговите дневници, че този завъртян почерк, тези идеи и чувства са се появили в главата на този велик човек.

Как да опиша тук, разполагайки само с думи, невероятния миг, когато отгърнах съдбовната страница и усетих как нещо се размърда в написаното под пръстите ми? Почеркът стана по-тежък, по-целенасочен, текстът сякаш беше написан по-бързо: ред след ред изпълваха всяка страница, а когато се приведох по-наблизо и започнах да разчитам неясния почерк, осъзнах с тръпка, която тръгна от дълбините на сърцето ми, че това е първата чернова на „Човека от калта“. Седемдесет и пет години по-късно ставах свидетел на раждането на една класика.

Обръщах страница след страница, оглеждах текста, поглъщах го, наслаждавах се на дребните промени, сравнявайки написаното със спомена си за издадения текст. Стигнах до края и макар да съзнавах, че не бива, положих длан върху последната страница, затворих очи и се съсредоточих върху следите от писалката под кожата си.

И тогава го усетих: малкото ръбче отстрани, на около два сантиметра и половина от външния край. Нещо беше пъхнато между кожената подвързия на бележника и последната страница. Отгърнах и наистина — твърд лист хартия с назъбени краища като от скъп комплект за писма. Сгънат на две.

Имаше ли изобщо някакъв шанс да не го отворя? Надали. Обикновено не оставям писма неотворени, а и в мига, в който го зърнах, нещо започна да подскача под кожата ми. Усетих нечии очи върху себе си, поглед в тъмното, който ме насърчаваше да надникна.

Текстът беше написан с четлив почерк, но бе избелял, затова го приближих до лампата, за да разчета думите. Започваше от средата на изречението, един-единствен лист от по-дълго писмо.

„… не е нужно да ти казвам, че това е прекрасна история. Никога досега произведенията ти не са отвеждали читателя на толкова живописно приключение. Стилът е богат, а историята — увлекателна, с почти зловеща далновидност — вечният стремеж на човека да се отърси от миналото и да отиде отвъд миналите си действия, за които съжалява. Момичето Джейн е особено трогателно същество, а състоянието на прага на зрелостта е съвършено описано.

Докато четях ръкописа обаче, не убягнаха от вниманието ми сериозните прилики с друга история, която и двамата познаваме. По тази причина и понеже знам, че си почтен и добър човек, те умолявам както за твое добро, така и за доброто на другия, да не издаваш «Истинската история на Човека от калта». Знаеш не по-зле от мен, че не ти трябва да разкажеш тази история. Не е твърде късно да изтеглиш ръкописа. Опасявам се, че ако не го направиш, последиците ще бъдат от изключително печално…“