Кейт Мортън - Отминали времена

За щастие, Пърси Блайд не можеше да прочете мислите ми и да види стаения в тях ужас като от мелодраматичната литература. Тя леко изви китката си и каза:

— Ето това е, тук работеше той.

Думите й най-сетне ме извадиха от мрачните мисли и аз си дадох сметка, че се намирам в кулата на Реймънд Блайд. По тези рафтове, направени специално по извивката на облите стени, бяха стояли любимите му книги, до тази камина беше седял той денем и вечер, работейки над книгите си. Плъзнах пръсти по бюрото, на което беше написал „Човека от калта“.

Писмото прошепна до кожата ми. Ако наистина е написал сам книгата.

— Има една стая — поде Пърси Блайд и драсна клечка кибрит, за да запали огъня, — зад мъничка врата във входния вестибюл. Четири етажа по-надолу, но точно под кулата. Понякога двете със Сафи седяхме там. Като малки. Докато татко работеше. — Беше рядък миг на откритост и аз не можех да откъсна поглед от нея, докато говореше. Беше дребничка, слаба и крехка, но имаше нещо дълбоко у Пърси Блайд, някаква сила — вероятно на характера — която привличаше както свещ мушица. Сякаш доловила интереса ми, тя се затвори, по лицето й пробяга мимолетна усмивка и тя се изправи. Кимна ми и хвърли в огъня изгорялата клечка кибрит. — Заповядайте, разгледайте.

— Благодаря.

— Но не се приближавайте до прозореца. Да не паднете от високо.

Удостоих я с усмивка, която успях да издокарам, и започнах да оглеждам стаята. Сега лавиците бяха празни, вероятно по-голямата част от предишното им съдържание беше по картотеките на стаята с архива, но по стените все още висяха картини. Една привлече погледа ми. Познавах изображението: „Сънят на разума“ на Гоя. Спрях пред гравюрата, разгледах човешката фигура на преден план, отпусната, приведена — сякаш от отчаяние — върху писалището си, докато над нея се носеше рояк от чудовищни същества, издигайки се и сякаш черпейки сили от заспалия му разум.

— Беше на баща ми — поясни Пърси. Сепнах се от гласа й, но не се обърнах, а когато отново погледнах изображението, го възприех различно и видях в стъклото собственото си неясно отражение и нейното зад мен. — Нас ни плашеше ужасно.

— Разбирам защо.

— Татко казваше, че е глупаво да се страхуваш. Че е по-добре да си извадиш поука.

— И каква по-точно? — обърнах се към нея.

Тя докосна стола до прозореца.

— О, не — поредната бледа усмивка, — предпочитам да остана права.

Пърси примигна бавно и за миг си помислих, че ще настоява. Тя обаче не го направи, а изрече плавно:

— Поуката, госпожице Бърчил, е, че когато разумът спи, се появяват обуздаваните дотогава чудовища.

Дланите ми бяха лепкави от пот и от тях по ръцете ми нагоре плъзна топлина. Нямаше как да е прочела мислите ми. Нямаше откъде да знае какви чудовищни неща си представям, откакто намерих писмото, страховитите ми фантазии, че някой ще ме блъсне през този прозорец.

— В това отношение Гоя е изпреварил Фройд.

Усмихнах се измъчено, но тогава топлината обля бузите ми и си дадох сметка, че няма да издържа повече напрежението, увъртането. Не бях за такива игрички. Ако Пърси Блайд знаеше какво съм намерила в стаята с архива, ако подозираше, че го нося със себе си и че се каня да разнищя историята по-нататък, ако всичко това беше сложен замисъл, целящ да ме принуди да призная измамата си и да ми попречи да разкрия лъжата на баща й, тогава бях готова. Нещо повече, аз самата щях да нанеса първия удар.

— Госпожице Блайд, вчера намерих нещо. В стаята с архива.

Изражението й стана ужасно — кръвта тутакси и изцяло се смъкна от лицето й. Но със същата бързина тя успя да го прикрие. Примигна.

— Е? Боя се, че няма да мога да отгатна, госпожице Бърчил, ще се наложи да ми кажете какво е.

Бръкнах в джоба си и извадих писмото, като се постарах да успокоя пръстите си, докато й го подавам. Наблюдавах я как вади очилата си за четене от джоба и ги вдига пред очите си, докато преглежда страницата. Времето забави неимоверно своя ход. Тя бавно прокара пръсти по страницата.

— Да, разбирам — каза почти с облекчение, сякаш не от това мое откритие се бе опасявала.

Чаках да продължи и когато стана ясно, че няма намерение да го стори, казах:

— Много съм притеснена. — Несъмнено това беше най-трудният разговор, който съм подхващала някога. — Ако има съмнения, че „Човека от калта“ е… — Не можах да се накарам да кажа „откраднат“. — Ако има вероятност баща ви да е прочел сюжета някъде другаде — преглътнах, стаята се въртеше пред очите ми, — както, изглежда, намеква писмото, издателите трябва да знаят.