— Седнете — нареди ми тя като на куче или на непослушно дете и в нейната уста думата прозвуча толкова избухливо, че този път не се възпротивих — ориентирах се къде е най-близкият стол и се подчиних.
Тя тупна една цигара по бюрото и я запали. Дръпна силно, измервайки ме с поглед, докато изпускаше дима.
— У вас има нещо различно — каза, положи другата си китка върху тялото си и се облегна на стола.
За да ме огледа още по-добре.
— Не съм сигурна, че ви разбирам.
Тогава тя примигна преценяващо, воднистите й очи ме измериха от глава до пети с настойчивост, от която потръпнах.
— Да, не сте толкова жизнерадостна като преди. При предишното ви посещение.
Не можех да го оспоря, затова не го сторих.
— Така е — потвърдих. Имаше опасност ръцете ми да се разтресат безцелно, затова ги скръстих. — Извинете.
— Не се извинявайте — вдигна Пърси цигарата и брадичката си. — Така ми допадате повече.
Разбира се. За щастие, преди да се наложи да формулирам отговор, тя се върна на първоначалния ми въпрос.
— Поисках да изпратят вас, понеже, първо, сестра ми не би изтърпяла непознат мъж в къщата.
— Но господин Гилбърт вече е провел интервютата. Не е било нужно да идва в Милдърхърст, ако това не допада на Джунипър.
Лукавата усмивка отново се появи.
— Проницателна сте. Добре. Надявах се да е така. След първата ни среща не бях съвсем сигурна, а не исках да си имам вземане-даване с глупак.
Разкъсвах се между „благодаря“ и „върви по дяволите“, затова избрах компромисна хладна усмивка.
— Не познаваме много хора — продължи тя с въздишка, — вече не. После вие дойдохте на посещение и от онази жена Бърд научих, че работите в издателския бранш. Позамислих се. После споменахте, че нямате братя и сестри.
Кимнах, мъчейки се да проследя логиката в обясненията й.
— Тогава реших. — Тя си дръпна от цигарата и изпълни цял сценичен етюд, докато вадеше пепелника. — Знаех, че няма да бъдете предубедена.
С всяка изминала секунда се чувствах все по-непроницателна.
— Относно какво?
— Нас.
— Госпожице Блайд, боя се, че не разбирам какво общо има това със статията, която ми е възложено да напиша, с книгата на баща ви и с вашите спомени относно нейното издаване.
Тя нетърпеливо махна с ръка и по пода се посипа пепел.
— Нищо. Нищо. Няма нищо общо с тези неща. Свързано е с онова, което ще ви кажа.
Дали тогава усетих онова зловещо пъплене под кожата си? Може да е било просто порив на есенен студ, промъкнал се под вратата и разгневил ключалката, която изпусна ключа на пода. Пърси не му обърна внимание и аз се постарах да сторя същото.
— С това, което ще ми кажете ли?
— Нещо, което трябва да бъде поправено, преди да е станало твърде късно.
— Твърде късно за какво?
— Умирам — примигна тя с обичайната си откровеност.
— Много съжалявам…
— Стара съм. Случва се. Моля ви, не ме покровителствайте с ненужно състрадание. — Изражението й се промени, сякаш облаци преминаха по зимното небе и закриха и последната останала бледа слънчева светлина. Тя изглеждаше стара, изморена. И тогава видях, че думите й са истина — тя умираше. — Постъпих непочтено, когато се обадих на онази жена, на онази издателка и помолих да изпрати вас. Съжалявам за неудобството, което съм причинила на другия автор. Не се съмнявам, че е свършил чудесна работа. Той беше изключителен професионалист. Въпреки това не можех да постъпя по друг начин. Исках да дойдете вие и не се сещах как иначе да го постигна.
— Но защо?
В поведението й се беше появило нещо ново, някаква настойчивост, от която дишането ми стана плитко. Косъмчетата на тила ми настръхнаха не само от студ, а и от още нещо.
— Искам да ви разкажа нещо. Само на мен ми е известно. И сега ще го кажа на вас.
— Защо? — Попитах почти шепнешком, после се прокашлях и повторих: — Защо?
— Защото трябва да бъде разказано. Защото ценя достоверните летописи. Защото не мога да продължа да го тая в себе си.
Въобразявах ли си, или тя наистина погледна към чудовищата на Гоя?
— Но защо ще го разкажете на мен?
Тя примигна.
— Понеже знам коя сте, разбира се. Заради майка ви. — Тъничка усмивка и аз забелязах, че разговорът ни определено й допада — вероятно заради властта, която упражняваше над моето невежество. — Джунипър започна. Тя ви нарече Мередит. И тогава осъзнах. Тогава разбрах, че вие сте човекът.
Кръвта се смъкна от лицето ми и аз се засрамих като дете, което са спипали да лъже учителя си.
Читать дальше