Кейт Мортън - Отминали времена

Самотна. Не съм сигурна, че друга дума може да звучи толкова зловещо, колкото прозвуча тази от устните на Пърси Блайд. Спомних си дагеротипните портрети на Мюриъл Блайд, които бях видяла в стаята с архива. Тогава ми се стори странно, че те висят на такова тъмно и забравено място, а сега определено ми се струваше страховито.

— Какво се случи? — попитах.

Тя ме изгледа остро.

— Всяко нещо с времето си.

Навън изтрещя гръмотевица и Пърси погледна през прозореца.

— Буря — отсъди неприязнено. — Само това ни трябваше.

— Искате ли да затворя прозореца?

— Не, още не. Приятно ми е да влиза въздух. — Тя се вгледа намръщено в пода и дръпна от цигарата си. Събираше мислите си и когато го стори, срещна погледа ми. — Майка ми си хвана любовник. И кой можеше да я вини? Баща ми ги събра — не умишлено. Историята не е такава — той просто се опитваше да оправи нещата. Сигурно е съзнавал, че я пренебрегва, затова се зае да осъществи мащабни подобрения в замъка и в градината. Постави капаци на прозорците на долния етаж, за да й напомнят за прозорците, на които се бе възхищавала в Европа, започнаха работа и по рова. Толкова дълго копаха, а двете със Сафи наблюдавахме от прозореца на таванската мансарда. Архитектът се казваше Сайкс.

— Оливър Сайкс.

Тя се изненада.

— Браво на вас, госпожице Бърчил. Знаех, че сте проницателна, но не подозирах, че сте толкова ерудирана в архитектурата.

Поклатих глава и обясних за „Милдърхърст на Реймънд Блайд“. Не й казах обаче, че знам и за завещанието на Реймънд Блайд за института „Пембрук Фарм“. Което, разбира се, означаваше, че баща им не е знаел за любовната връзка.

— Татко не знаеше — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — Но ние знаехме. Децата знаят такива неща. Изобщо не ни е хрумвало да му кажем обаче. Според нас ние бяхме неговият свят и той се интересуваше от делата на мама толкова малко, колкото и ние. — Тя леко се размърда и блузата й се развълнува. — Не се терзая от съжаления, госпожице Бърчил, но въпреки това ние сме отговорни за децата си и много пъти впоследствие съм се питала дали в онзи момент са били предопределени съдбите на хората от семейство Блайд, дори на още неродените. Дали всичко щеше да се развие различно, ако Сафи и аз му бяхме казали, че сме виждали мама и този мъж заедно.

— Защо? — Глупаво беше да прекъсвам нишката на мисълта й, но не се сдържах. — Защо щеше да е по-добре, ако му бяхте казали?

Трябваше да си спомня, че упоритостта на характера на Пърси трудно понасяше да я прекъсват.

Тя се изправи, притисна с длани тясното си кръстче и изви напред таза си. Дръпна за последен път от цигарата си, угаси я в пепелника и сковано се запъти към прозореца. От мястото си виждах, че небето е надвиснало тъмно и тежко, но тя се вгледа с присвити очи към далечното сияние, което още потрепваше на хоризонта.

— Писмото, което сте намерили — каза тя, когато гръмотевицата избоботи по-близо, — не знаех, че татко го е запазил, но се радвам, че го е сторил. Много ми беше трудно да го напиша — той толкова се радваше за ръкописа, за сюжета си. Когато се върна от войната, татко беше бледо подобие на човека, който беше преди. Слаб като вейка, с ужасно безизразни и плитки очи. През повечето време не ни пускаха при него — бавачката ни твърдеше, че сме щели твърде да се разстроим, — но ние въпреки зова се промъквахме по вените на замъка. Той седеше до прозореца си, гледаше невиждащо навън и говореше за някакво огромно отсъствие, което усеща вътре в себе си. Умът го сърбял за творческа употреба, така казваше, но хванеше ли писалката, нещо не се получаваше. „Празен съм“, повтаряше отново и отново, и имаше право. Наистина беше. Представете си в такъв случай възродителната тръпка, откакто се зае да работи над бележките си, които щяха да се превърнат в „Човека от калта“.

Кимнах, припомняйки си бележниците на долния етаж, променения му почерк, натежал от самоувереност и целеустременост от първия до последния ред.

Проблесна светкавица и Пърси Блайд се сепна. Изчака да я последва гръмотевицата.

— Думите в онази книга бяха негови, госпожице Бърчил. Той открадна идеята.

От кого?, исках да попитам, но този път си прехапах езика.

— Мъчително беше да напиша онова писмо, да охладя въодушевлението му, при положение че проектът го крепеше, но се налагаше. — Навън заваля, рукна внезапно. — Малко след като татко се върна от Франция, се разболях от скарлатина и ме изпратиха другаде да се лекувам. Близначките не се справят добре със самотата, госпожице Бърчил.