Кейт Мортън - Отминали времена

— Съжалявам, че не ви казах по-рано, просто си мислех…

— Причините ви не ме интересуват. Всички си имаме тайни.

Извинението ми секна, нищо повече не казах.

— Вие сте дъщерята на Мередит — продължи тя по-бързо, — следователно сте почти член на семейството. А това е семейна история.

Това беше последното, което очаквах от нея да каже, и останах поразена. Нещо вътре в мен затуптя в съзвучие със сърцето на мама, която обичаше това място и отдавна смяташе, че се е оказала лошо използвана.

— Но какво точно искате да направя? — попитах. — Имам предвид с вашия разказ.

— Как така да направите?

— Искате ли да го напиша?

— Не бих казала. Не искам да го напишете, а да оправите нещата. Трябва да съм убедена, че ще го сторите… — изпъна тя пръст към мен, но строгият жест беше смекчен от изражението й зад него. — Мога ли да ви имам доверие, госпожице Бърчил?

Кимнах, макар че поведението на Пърси създаваше у мен огромни опасения относно характера на молбата й.

На нея явно й олекна, но свали гарда само за миг, после отново стана отбранителна.

— В такъв случай се надявам, че ще приемете да останете без обяд — рязко отсече тя и извърна очи към прозореца, от който баща й беше полетял към смъртта си. — Нямаме време за губене.

Пърси Блайд започна с опровержение.

— Не съм добър разказвач — каза тя, — не съм като другите. Искам да разкажа една-единствена история. Слушайте внимателно, понеже няма да повтарям. — Запали си цигара и се облегна на стола. — Казах ви, че това няма нищо общо с „Човека от калта“, но не е вярно. В един или друг смисъл, тази история започва и свършва с онази книга.

Вятърът пъхна ръка в комина да поразбута пламъците, а аз отворих бележника си. Пърси заяви, че това не е необходимо, но аз изпитвах странна тревога и се чувствах по-спокойна, ако съм скрита зад целенасочеността на кремавите страници с черни редове.

— Баща ми ни каза някога, че изкуството е единственият вид неморалност. Такива неща говореше, понякога си мисля, че ги знаеше от собствената си майка. Тя беше талантлива поетеса и голяма красавица, но не беше сърдечна жена. Можеше да бъде жестока. Не съзнателно, талантът й я правеше жестока. Внушаваше на баща ми всякакви странни идеи. — Устата на Пърси се разкриви и тя замълча, за да заглади косата на тила си. — Не беше прав обаче. Има и друг вид неморалност, далече не толкова желана и прославяна.

Поприведох се напред в очакване тя да поясни за какво говори, но Пърси не го стори. През този буреносен следобед щях да свикна с резките промени на темата, с начина, по който тя осветяваше като с прожектор някоя сцена, съживяваше я, а после внезапно насочваше вниманието си другаде.

— Сигурна съм, че някога родителите ми са били щастливи — каза Пърси, — преди да се родя, но на света има два вида хора. Такива, които обичат децата, и други — които не ги обичат. Баща ми беше от първите. Според мен се е изненадал от силата на обичта си, когато сме се родили двете със Сафи. — Тя погледна към картината на Гоя и един мускул на шията й потрепна. — Беше различен, когато бяхме малки, преди Първата световна война, преди да напише онази книга. Беше необикновен човек за своето време и за своята класа. Обожаваше ни, разбирате ли — не просто ни се радваше, възхищаваше ни се и ние на него. Глезеше ни. Не с вещи, макар че в къщата нищо не липсваше, а с вниманието и с вярата си в нас. Смяташе, че не можем да сгрешим, и ни позволяваше всичко. Съмнявам се, че за децата е добре да се окажат обект на такова обожание. Искате ли чаша вода, госпожице Бърчил?

— Не, не, благодаря — примигнах.

— Аз ще си налея, ако нямате нищо против. Гърлото ми… — Тя угаси цигарата си в пепелника и взе кана от ниска етажерка, после напълни чаша от шлифован кристал. Изпи я жадно и аз забелязах, че въпреки ясния и равен тон и пронизващия й поглед, пръстите й треперят. — Родителите ви глезеха ли ви, когато бяхте малка, госпожице Бърчил?

— Не — отвърнах, — мисля, че не.

— И аз така мисля. Не ми се струвате дете, което е било поставяно на преден план, нямате вид на човек, който смята, че всичко му се полага. — Тя отмести поглед към прозореца, където времето се чумереше сивкаво. — Татко слагаше и двете ни със Сафи в стара количка, която навремето била негова, и ни разхождаше дълго из селото. Когато пораснахме, той накара Кук да ни извежда на дълги пикници и тримата бродехме да изучаваме горите, разхождахме се из полето и той ни разказваше разни истории, говореше ни за неща, които ни се струваха величави и прекрасни. Че това е нашият дом, че гласовете на предците ни винаги ще ни говорят, че никога няма да бъдем сами, стига да сме в пределите на своя замък. — Бледа усмивка се помъчи да разтегли устните й. — В Оксфорд страшно му се удавали езиците, древните езици, но той най-много обичаше англосаксонския. Правеше преводи за собствено удоволствие и още от ранна възраст ни позволяваше да му помагаме. Обикновено тук горе, в кулата, но понякога и в градината. Един следобед лежахме заедно тримата върху одеялото за пикник, гледахме към замъка от върха на възвишението, а той ни четеше от „Скиталецът“. Беше идеален ден. Такива дни са редки, така че е добре човек да ги помни. — Тя замълча и лицето й се отпусна, потънало в спомена. Когато отново заговори, гласът й беше дрезгав. — Англосаксонците имат дарба да обрисуват тъгата и копнежа, и героичното, разбира се. А подозирам, че децата имат склонност и към трите. Селедреориг. Тази дума звучеше като заклинание в кръглата каменна стая. „Тъга поради липса на място“ — поясни тя. — Няма такава дума в английския, а би трябвало, не мислите ли?… Така, отклоних се. — Поизправи се на стола си и се пресегна към цигарата си, но тя вече беше станала на пепел. — Такова е миналото — поясни Пърси, мъчейки се да извади друга цигара от пакета. — Все дебне да те подмами. — Драсна клечка кибрит, вдъхна нетърпеливо и ме погледна с присвити очи през пушека. — Ще внимавам повече от сега нататък. — Пламъчето угасна бързо, сякаш за да подчертае намерението й. — Майка ми много се борила, за да има деца, а когато го беше постигнала, я налегна толкова тежка депресия, че почти не бе способна да се надигне от леглото. Когато най-накрая се съвзе, установи, че семейството й не я очаква. Децата й се криеха зад краката на съпруга й, когато тя се опитваше да ги прегърне, плачеха и се съпротивляваха, ако се доближеше до тях. Започнахме да използваме думи от други езици, на които ни учеше татко, за да не може никой да ни разбира. Той се смееше и ни насърчаваше, радваше се колко сме умни. Сигурно сме били ужасни. Почти не познавахме майка си. Отказвахме да бъдем с нея, искахме да общуваме само с татко и той — с нас, затова тя стана много самотна.