Кейт Мортън - Отминали времена

Тутакси лумнал силен пожар. Огънят за секунди се плъзнал нагоре по шифона на роклята й и я погълнал. Татко се ужасил, разбира се, помъкнал я към завесите, за да опита да потуши пламъците. Но това само влошило нещата. Завесите също се запалили, след тях — и цялата стая, всичко горяло. Татко хукнал да потърси помощ, извлякъл мама от библиотеката, спасил живота й — макар и за кратко, — но не се върнал за Сайкс. Оставил го да умре там. Любовта прави жестоки неща с хората, госпожице Бърчил.

Библиотеката изгоряла изцяло, но когато пристигнали властите, не намерили друго тяло. Сякаш Оливър Сайкс изобщо не е съществувал. Татко допускаше, че тялото се е стопило при толкова високата температура, камериерката на мама после не обели нито дума от страх да не опетни доброто име на господарката си, а никой не потърси Сайкс. За огромен късмет на татко човекът се оказа мечтател, който често говорел за желанието си да избяга на континента и да се скрие от света.

Пърси ми разказа нещо ужасно: за начина, по който е бил причинен пожарът, отнел живота на майка й, за това, че Оливър Сайкс е бил зарязан да умре в библиотеката, но аз усещах, че нещо липсва, и още не виждах връзката с „Човека от калта“.

— Не съм видяла това с очите си — каза Пърси. — Обаче някой го е видял. Високо горе в таванската мансарда едно момиченце се събудило от сън, оставило близначката си самичка в леглото и се покатерило върху библиотечката, откъдето съзряло необикновеното златисто небе. Всъщност виждало отражението от пожара в библиотеката и долу, на земята, един черен, овъглен и почти стопен мъж, който крещял в предсмъртна агония, докато се опитвал да се покатери по стената на рова.

Пърси отново наля вода в чашата си и я изпи с трепереща ръка.

— Помните ли първото си посещение, госпожице Бърчил, когато споменахте, че миналото пее в стените?

— Да.

Онази обиколка сякаш беше преди цяла вечност.

— Казах ви, че това с отминалото време е глупост. Че камъните са стари, но не издават тайните си.

— Помня.

— Излъгах ви. — Тя вирна брадичка и предизвикателно впери поглед в мен. — Аз ги чувам. Колкото повече остарявам, толкова по-силно ги чувам. Не ми беше лесно да ви разкажа тази история, но ми се стори необходимо. Както ви казах, има и друг вид безсмъртие, много по-самотно.

Чаках.

— Животът, госпожице Бърчил, човешкият живот протича между две събития — раждането и смъртта. Датите на тези събития принадлежат на човека толкова, колкото и името му, колкото и преживяванията му помежду. Не ви разказах тази история. И да се почувствам опростена. Разказвам ви я, защото една смърт трябва да бъде описана. Разбирате ли?

Кимнах, мислейки си за Тео Кавил и за маниакалния начин, по който проверяваше архивите за брат си, за мъчителното чистилище на неведението.

— Добре — каза Пърси. — Не бива да има никакво объркване по въпроса.

Приказките й за изкупление ми напомниха за вината на Реймънд, понеже със сигурност затова той бе приел католицизма. Затова беше завещал голяма част от състоянието си на църквата. Другият получател на наследството му беше институтът на Сайкс. Не защото Реймънд Блайд се възхищаваше на работата на тази група хора, а защото се чувстваше виновен. Спомних си нещо.

— Преди споменахте, че баща ви не е знаел какво е вдъхновило съня — а впоследствие разбра ли?

Тя се усмихна.

— Получи писмо от един докторант от Норвегия, който пишеше дисертация за физическите травми в литературата. Интересуваше се от почернялото тяло в „Човека от калта“, понеже според младия изследовател понякога описанието отговаряло на начина, по който били представяни жертви на изгаряния. Татко така и не му отговори, но тогава разбра.

— Кога се случи това?

— В средата на трийсетте. Тогава той започна да вижда Човека от калта в замъка.

И когато е добавил второто посвещение в книгата си: М.Б. и О.С. Не са инициалите на неговите съпруги, а опит в известен смисъл да изкупи вината си за смъртта, която е причинил. Нещо ми направи впечатление.

— Не сте го видели с очите си. От къде знаете за пожара в библиотеката? За това, че Оливър Сайкс е бил там онази вечер?

— От Джунипър.

— Моля?

— Татко й казал. Когато беше на тринайсет, самата тя преживя травма. Той все повтаряше колко си приличали двамата: подозирах, че според него за Джунипър ще бъде утеха да разбере, че всички сме способни да се държим по начин, за който впоследствие съжаляваме. Той беше способен да бъде едновременно претенциозен и глупав.