Кейт Мортън - Отминали времена

Тя замълча, пресегна се към чашата си с вода и сякаш самата стая въздъхна. Може би от облекчение, че истината най-сетне е разкрита. А Пърси Блайд дали изпитваше облекчение? Не бях толкова сигурна. Несъмнено беше доволна, че е изпълнила дълга си, но нищо в поведението и не подсказваше, че и е олекнало от разкритието. Имах усещането, че знам защо: каквато и утеха да бе получила, мъката й беше много по-силна. Претенциозен и глупав. Това бяха първите две неласкави думи за баща й, които чувах от нейната уста — на жената, която толкова неистово бранеше наследството му, — и може би затова прозвучаха толкова тежко.

И защо не? Постъпката на Реймънд Блайд беше подла, никой не можеше да го оспори, и не беше чудно, че е полудял от чувство за вина. Помня онази снимка на възрастния Реймънд в книгата, която купих от магазина в селото: страховитите очи, смръщеното лице, усещането, че черни мисли гнетят тялото му. По сходен начин изглеждаше сега и една от големите му дъщери. Тя се беше свила в креслото, дрехите й изглеждаха твърде големи, клепачите й бяха отпуснати, а нежната кожа беше осеяна със сини жилчици. Стори ми се много окаяно, дъщеря да страда така заради греховете на баща си.

Навън валеше, дъждът се сипеше върху вече подгизналата земя и вътре в стаята беше полутъмно в превалящия следобед. Дори огънят, който блещукаше, докато Пърси разказваше, вече гаснеше и отнасяше със себе си и последната топлинка от кабинета.

Затворих бележника си.

— Искате ли да приключваме за днес? — попитах мило, надявах се. — Може да продължим утре, ако желаете.

— Почти, госпожице Бърчил, почти приключих.

Тя изтрака с табакерата си и потупа последната цигара върху бюрото. Завъртя я между пръстите си, преди да драсне клечката и единият край на цигарата да засияе.

— Вече знаете за Сайкс — каза тя, но не знаете за другия.

За другия? Притаих дъх.

— По изражението ви съдя, че знаете за кого говоря.

Кимнах сковано. Изтрещя силен гръм и аз потреперих на мястото си. Отново отворих бележника си.

Тя силно дръпна от цигарата си и се изкашля, докато издухваше дима.

— Приятелят на Джунипър.

— Томас Кавил — прошепнах.

— Той дойде през онази нощ. 29 октомври 1941 година. Запишете го. Той дойде, както й беше обещал. Добре, че тя така и не го узна.

— Защо? Какво се случи?

Стигнала в окрайнините на просветлението, почти не исках да узная.

— Имаше буря, почти като тази днес. Беше тъмно. Случи се злополука. — Тя говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа съвсем близо до нея. — Взех го за нарушител.

Не ми хрумваше какво да кажа.

Лицето й беше пепелявосиво, а бръчките му издаваха десетилетна вина.

— Не съм казвала на никого. Със сигурност не и на полицията. Притеснявах се, че няма да ми повярват. Че прикривам някой друг.

Джунипър. Джунипър с нейните прояви на насилие в миналото. Скандалът със сина на градинаря.

— Погрижих се. Направих всичко по силите си. Обаче никой не знае, а накрая и това трябва да се поправи.

Шокирана, видях, че тя плаче, че по старото й лице сълзите се стичат на воля. Бях шокирана, понеже ставаше дума за Пърси Блайд, но не бях изненадана. Не и след признанието й.

Смъртта на двама мъже, две тайни: много неща имах да обмислям, толкова много, че нито виждах, нито чувствах ясно. Емоциите ми се сливаха като цветовете на акварели и аз не се чувствах нито гневна, нито уплашена, нито морално превъзхождаща Пърси, и със сигурност не изгарях от радост, че съм узнала отговорите на въпросите си. Просто бях тъжна. Разстроена и загрижена за възрастната жена, седнала срещу мен, която ронеше сълзи заради трудния си и изпълнен с тайни живот. Не можех да облекча болката й, но не можех и да седя тук и само да я гледам.

— Моля ви, нека ви помогна да слезем долу.

Този път тя се съгласи безмълвно.

Придържах я леко, докато вървяхме. Бавно, внимателно се спускахме по извитото стълбище. Тя настояваше да си носи бастунчето и то се влачеше подире ни, бележейки напредъка ни с ужасното си потракване. Не говорехме, и двете бяхме твърде изморени.

Когато най-сетне стигнахме до затворената врата на жълтия салон, Пърси Блайд спря. Овладя се единствено със силата на волята, изпъна тялото си и стана с един-два сантиметра по-висока.

— Нито дума на сестрите ми — предупреди тя. Гласът й не беше нелюбезен, но сухотата в него ме слиса. — Нито дума, чувате ли?

— Останете за вечеря, Едит — покани ме Сафи ведро, когато влязохме. — Приготвих още храна, понеже стана късно, а вие още сте при нас.