Кейт Мортън - Отминали времена

— Съжалявам.

— Недейте. Толкова много време мина. Тези двама души са мъртви от години. — Може би се стесняваше, че в разговора е прозвучало самосъжаление, понеже се пошегува: — Явно ми е провървяло, че сестра ми ме остави да живея в замъка при такива изгодни условия.

— Не допускам Пърси изобщо да е имала нещо против.

— Може би не, но всъщност имах предвид Джунипър.

— Боя се, че…

Сафи примигна срещу мен изненадано.

— Замъкът е неин. Не знаехте ли? Винаги сме смятали, че Пърси ще го наследи, разбира се — тя е най-голямата и единствената, която го обича така, — но татко променил завещанието си в последния момент.

— Защо? — размишлявах гласно.

Всъщност не очаквах да ми отговори, но тя явно се увлече в историята.

— Татко беше обсебен от мисълта, че жените с творчески способности не могат да продължат да творят, след като бъдат обвързани с брак и деца. Когато Джунипър прояви такива способности, негова идея фикс стана убеждението, че тя не бива да се жени и да пропилява таланта си. Държеше я тук, не я пускаше да ходи на училище, да се среща с други хора, а после промени завещанието си и замъкът стана неин. Той смяташе, че така няма никога да й се налага да се притеснява за прехраната си, нито да се жени за мъж, който да я издържа. Но това беше ужасно несправедливо от негова страна. Замъкът трябваше да е на Пърси. Тя обича това място, както другите хора обичат възлюблените си. — Сафи набухна възглавниците за последен път, преди да вземе лампата си от масичката. — Допускам, че в това отношение е хубаво, че Джунипър не се омъжи и не отиде да живее другаде.

Не успях да направя връзката.

— Но нима Джунипър нямаше да се радва сестра й, която толкова обича това място и се грижи за него, да живее тук?

— Не е толкова просто — усмихна се Сафи. — Татко можеше да бъде и жесток, когато налага волята си. Той постави условие в завещанието. Ако Джунипър се омъжи, замъкът вече нямаше да бъде неин, а щеше да стане собственост на Католическата църква.

— На църквата?

— Татко изпитваше чувство за вина.

След разговора си с Пърси знаех точно за какво става дума.

— Значи, ако Джунипър и Томас се бяха оженили, щяхте да изгубите замъка?

— Да, точно така — потвърди Сафи. — Горката Пърси така и не го понесе. — Сафи потръпна. — Съжалявам, тук е толкова студено. Човек не си дава сметка. Ние нямаме нужда от тези стаи. Боя се, че в това крило няма отопление, но на дъното на гардероба има допълнителни одеяла.

В този момент просветна зрелищна светкавица, последвана от силен гръм. Слабата електрическа светлина потрепна, измъждука и крушката угасна. Двете със Сафи вдигнахме лампите си като кукли на един и същ конец. Едновременно вперихме поглед в угасналата крушка.

— Боже, токът спря! — възкликна тя. — Добре, че взехме лампите. — Поколеба се и попита: — Ще се справите ли сама тук, горе?

— Несъмнено.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Оставям ви.

Нощем е различно. Нещата стоят другояче, когато светът е черен. Несигурността и болката, тревогите и страховете се сдобиват със зъби в мрака. Особено когато човек нощува в стар и необикновен замък, а отвън бушува буря. И още повече, след като цял следобед си слушал изповедта на една възрастна дама. Поради което, след като Сафи си тръгна и затвори вратата зад гърба си, дори не ми хрумна да угася лампата.

Облякох нощницата и седнах пребледняла като призрак в леглото. Слушах как дъждът продължава да се сипе и как вятърът блъска по капаците на прозорците, сякаш някой отвън се опитва да влезе. Не, прогоних тази мисъл и дори успях да се усмихна на себе си. Мислех си за „Човека от калта“. Беше разбираемо, след като щях да прекарам нощта на мястото, където се развиваше действието на романа, в нощ, сякаш извадена от страниците му.

Сгуших се под завивките и насочих мислите си към Пърси. Носех си бележника и го отворих, нахвърлях някои неща, които ми хрумнаха. Пърси Блайд ми беше разказала как се е зародил романът „Човека от калта“, което беше огромна сензация. Но тя разгада и мистерията около изчезването на Томас Кавил. Би трябвало да изпитвам облекчение, а бях напрегната. Усещането беше отскоро и беше свързано с думи на Сафи. Докато говореше за завещанието на баща си, аз направих неприятни връзки и малки лампички осветиха подробностите, които ме караха да се чувствам неловко: обичта на Пърси към замъка, завещание, в което пишеше, че сестрите ще го изгубят, ако Джунипър се омъжи, злополучната смърт на Томас Кавил.