Кейт Мортън - Отминали времена

Навикът на Джунипър да губи паметта си след травмиращи случаи, след случаи, когато не можеше да си спомни какво е направила, потуленият инцидент с побоя над сина на градинаря. С изпълнен с разбиране ужас си спомних писмото, което беше изпратила на мама и в което споменаваше единствения си страх: да не стане като баща си. А точно това се бе случило.

— Не мога да си спомня — продължаваше да повтаря тя. — Не мога да си спомня. — Лицето й беше печално объркано и макар да ми разказваше нещо ужасно, в онзи момент ми се искаше само да я прегърна, да я избавя някак от ужасното бреме, което мъкнеше повече от петдесет години. Тя отново прошепна: — Направих нещо ужасно, ужасно… — и се стрелна към вратата, преди да успея да кажа нещо успокоително.

— Джунипър — провикнах се след нея, — чакайте.

— Том ме обича — повтори тя, сякаш щастливата мисъл й е хрумнала току–що. — Ще отида да потърся Том. Трябва всеки момент да дойде.

И изчезна в тъмния коридор.

Хвърлих обемистия предмет на леглото и я последвах. Завих, поех по друг къс коридор до малката площадка, от която започваше стълбище. От долу духна хапещ порив на влажен вятър и аз разбрах, че Джунипър е отворила някаква врата, че смята да изчезне в тъмната и мокра нощ.

След миг на нерешителност хукнах подире й. Не можех да я зарежа на произвола на природните стихии. Доколкото знаех, тя възнамеряваше да тръгне по алеята към пътя, за да търси Томас Кавил. Стигнах до основата на стълбите и забелязах врата, която водеше към малко преддверие, което свързваше замъка с външния свят.

Навън валеше като из ведро, но установих, че се намираме в някаква градина. Тук не растеше бог знае какво, имаше няколко пръснати статуи и цялото място беше оградено с висок жив плет, обаче притаих дъх. Тази градина бях видяла от таванската стая при първото си посещение, квадратното заграждение, което Пърси Блайд се бе постарала да ме убеди, че не е никаква градина. И имаше право. Бях чела за него в дневника на мама. Това беше гробището на домашните любимци, специално място за Джунипър.

Джунипър стоеше в средата на градината — крехка старица със зловеща бледа рокля, цялата вир-вода и с налудничав поглед. И изведнъж проумях какво ми беше казала Пърси по-рано — защо бурното време засилва тревожната възбуда на Джунипър. В онази нощ през 1941 година е имало буря, точно както и сега…

Странно, но бурята сякаш се успокои край Джунипър, когато тя застана насред двора. Бях като вцепенена известно време, преди да осъзная, че трябва да изляза и да я прибера вътре, че тя не бива да остава навън в това време. В този момент чух глас и видях Джунипър да поглежда надясно. Пърси Блайд се появи от една врата в живия плет, облечена с дъждобран и гумени ботуши приближаваше към малката си сестра и я молеше да се прибере вътре. Пърси протегна ръце и Джунипър се олюля и се озова в прегръдката й.

Изведнъж се почувствах като натрапник, като непознат човек, станал свидетел на интимен момент.

Някой стоеше зад мен. Сафи, със спусната върху раменете коса. Беше се увила в халат и по лицето й беше изписано извинение.

— О, Едит, ужасно съжалявам, че ви обезпокоихме — каза тя.

— Джунипър… — подех и посочих през рамо, опитвайки се да обясня.

— Всичко е наред — успокои ме Сафи с мила усмивка. — Понякога се скита. Няма защо да се притеснявате. Пърси ще я прибере. Можете да си лягате.

Бързо се отправих нагоре по стълбите, после по коридора към стаята си и внимателно затворих вратата. Облегнах се на нея и успокоих дишането си, което все още се опитваше да ми избяга. Натиснах електрическия ключ с надеждата, че токът е дошъл, но уви — само пластмасово изщракване, никакво успокоително просветване.

Приближих се на пръсти до леглото, преместих загадъчната кутия на пода и се увих в одеялото. Лежах с глава върху възглавницата и слушах как пулсът препуска в ушите ми. Не можех да прогоня подробностите от изповедта на Джунипър, объркването й, докато се мъчеше да сглоби откъслеците от болния си мозък, прегръдката й с Пърси насред гробището за домашни любимци. И тогава разбрах, че Пърси Блайд ме е излъгала. Не се съмнявах, че Томас Кавил е умрял през онази бурна октомврийска нощ през 1941 година, но не Пърси го бе убила. Тя просто защитаваше по-малката си сестра до последен дъх.

Вероятно най-сетне съм заспала, защото следващото нещо, което помня, е, че слаба дневна светлина се процеждаше през процепите на капаците. Бурята беше отминала и вече бе настанало измореното утро. Полежах известно време, примигвах към тавана и обмислях събитията от предишната вечер. На дружелюбната дневна светлина бях по-сигурна от всякога, че Джунипър е виновна за смъртта на Томас. Само това имаше смисъл. Знаех също, че Пърси и Сафи много искаха никой да не узнае истината.