Кейт Мортън - Отминали времена

— Да предложа на дамите обяд? — попита госпожа Бърд.

Извърнах се от усмихнатото лице на Сайкс.

— Какво ще кажеш, мамо? Сигурно си гладна, след като си шофирала.

— С удоволствие ще хапна супа. Може ли да седнем отвън?

Седнахме на маса в градината, откъдето виждахме замъка. Госпожа Бърд предложи и преди да успея да се възпротивя, мама заяви, че е идеално. Докато гъските от фермата се суетяха из локвите наблизо с надеждата да получат някоя трохичка, мама заговори за миналото си. За времето, което беше прекарала в Милдърхърст, за чувствата й към Джунипър, за увлечението й по нейния учител Томас Кавил, а накрая ми разказа и за мечтата си да стане журналист.

— Какво се случи, мамо? — попитах, мажейки филийката си в масло. — Защо промени намеренията си?

— Не съм ги променила. Просто… — Тя се размърда на белия железен стол, който госпожа Бърд беше подсушила. — Мисля, че… Накрая не можах… — Тя се намръщи на неспособността си да намери нужните думи, после продължи с нова решимост: — Познанството ми с Джунипър отвори нова врата пред мен и аз отчаяно копнеех да премина отвъд. Без нея обаче сякаш не успях да задържа вратата отворена. Опитах, Еди, наистина. Мечтаех да уча в университета, но през войната толкова много училища в Лондон затвориха, че накрая започнах работа като машинописка. Винаги съм смятала, че е нещо временно, че някой ден ще продължа напред и ще правя каквото искам. Но когато войната свърши, бях на осемнайсет и беше късно да се връщам в училище. А не можех да уча в университет, без да съм завършила гимназия.

— И спря да пишеш?

— О, не. — Тя рисуваше осморки в супата си с върха на лъжицата, отново и отново. — Не, не спрях. Тогава бях много упорита. Наумила си го бях и реших, че няма да допусна такава дреболия да ми попречи. — Тя се усмихна, без да вдига поглед. — Щях да пиша на свободна практика, да стана известна журналистка.

И аз се усмихнах, невъзможно доволна от нейното описание на неустрашимата млада Мередит Бейкър.

— Направих си своя програма, четях каквото намерех в библиотеката, пишех статии, обзори, понякога разкази и ги изпращах.

— Нещо публикуваха ли?

Тя се размърда на мястото си престорено свенливо.

— Кратки неща тук-там. Получих няколко насърчителни писма от редактори на по-големи списания, внимателни, но категорични, които ме съветваха да науча повече за стила на техните издания. И после, през 1952 година, ми предложиха работа. — Мама погледна към гъските, които пърхаха с криле, и нещо у нея се промени, тя цялата се сви. — Работата беше в Би Би Си, начално ниво, но точно това исках.

— И какво стана?

— Имах спестявания и си купих елегантен костюм и кожена чанта, за да добия нужния вид. Строго си наредих да се държа самоуверено, да говоря ясно и да не се изгърбвам. Но тогава… — тя огледа ръцете си, потри с палец кокалчетата си, — тогава нещо се обърка с автобусите и вместо да ме откара до Радиото, шофьорът ме остави близо до Марбъл Арч. Тичах почти през целия път дотам, но когато стигнах до „Риджънт Стрийт“, видях всички онези момичета да излизат от сградата, да се смеят и да се шегуват… Изглеждаха толкова изискани, толкова по-млади от мен, сякаш знаеха отговорите на всички житейски въпроси… — Тя бутна една трохичка от масата на пода, после вдигна очи към мен. — Огледах се във витрината на един универсален магазин, Еди, и се почувствах толкова измислена.

— О, мамо!

— Почувствах се като коварна измислица, така се презрях и се засрамих, задето изобщо ми е хрумнало, че мястото ми е там. Мисля, че никога не съм се чувствала толкова самотна. Обърнах гръб на Портланд Плейс и тръгнах в другата посока, а по бузите ми се стичаха сълзи. Сигурно съм изглеждала ужасно. Чувствах се толкова самотна и изпитвах такова самосъжаление, че дори непознати ме ободряваха с „горе главата“. Най-накрая минах покрай едно кино и се шмугнах вътре, за да си поплача на спокойствие.

Спомних си разказа на татко за момичето, което плакало през целия филм.

— И си гледала „Зелениката и бръшлянът“.

Мама кимна, извади отнякъде кърпичка и изтри очите си.

— И се запознах с баща ти. А той ме заведе на чай и крушова торта.

— Любимата ти.

Тя се усмихна през сълзи на скъпия спомен.

— Не спираше да ме пита какво се е случило и когато му казах, че плача заради филма, ме изгледа абсолютно невярващо. „Но това не е реално — каза ми и поръча още едно парче торта. — Всичко е измислица.“

И двете се засмяхме — татко наистина би казал точно това.