Кейт Мортън - Отминали времена

Скочих от леглото и за малко да се спъна в някаква кутия на пода. Подаръкът на Джунипър. След всичко друго, което се случи, бях забравила за него. Беше със същата форма и големина като онези от сбирката на Сафи в стаята с архива и когато отворих, вътре наистина имаше ръкопис, но не на Сафи. На заглавната страница пишеше: „Съдба: любовна история от Мередит Бейкър, октомври 1941 година“.

Всички се бяхме успали и вече беше късна сутрин. Когато слязох долу, масата беше подредена за закуска в жълтия салон и трите сестри седяха: близначките си бъбреха, сякаш предната вечер не се беше случило нищо необикновено. И може би наистина не беше, може би бях станала свидетел само на едно от много смущения. Сафи се усмихна и ми предложи чаша чай. Благодарих й и погледнах към Джунипър, която седеше безизразно в креслото, а в поведението й нямаше и следа от вълнението от предната нощ. Стори ми се, че Пърси ме наблюдава по-бдително от обикновено, докато си пиех чая, но това вероятно бе резултат от изповедта й, вярна или не, от предния ден.

След като се сбогувах, тя ме изпрати до вестибюла и си поговорихме приятно за най-обикновени неща, докато стигнах вратата.

— Що се отнася до онова, което ви казах вчера, госпожице Бърчил — каза тя и постави бастунчето си стабилно на земята. — Искам отново да подчертая, че беше нещастен случай.

Разбрах, че ме изпитва, така искаше да се увери дали все още вярвам на историята й. Дали Джунипър ми е казала нещо през нощта. Сега имах шанса да разкрия какво бях научила, да я попитам направо кой всъщност беше убил Томас Кавил.

— Разбира се — отговорих. — Разбирам напълно.

Защо да й казвам? За да задоволя любопитството си за сметка на спокойствието на сестрите? Не можех да го сторя.

Тя беше видимо облекчена.

— Страдам неимоверно. Не съм искала да става така.

— Знам. Сигурна съм, че не сте. — Бях трогната от сестринското й чувство за дълг, от толкова силната й обич, че бе готова да признае престъпление, което не е извършила. Трябва да го забравите — казах възможно най-мило. — Грешката не е ваша.

Тя ме погледна с изражение, което не бях виждала дотогава и което ми е трудно да опиша. Отчасти терзание, отчасти облекчение, но и с намек за още нещо. Тази жена обаче беше Пърси Блайд и не се поддаваше на чувствата. Хладно се овладя и кимна отсечено.

— Не забравяйте обещанието си, госпожице Бърчил. Разчитам на вас. Не обичам да се доверявам на случайността.

Земята беше мокра, небето — бяло и целият пейзаж имаше бледия вид на лице след истеричен пристъп. Сигурно почти така изглеждаше и моето лице. Пристъпвах внимателно, стараейки се да не се окажа отнесена като плавей от течението, а когато стигнах до фермата на госпожа Бърд, тя вече бе заета с обедните приготовления. Във въздуха се усещаше силното ухание на супа, простичко, но огромно удоволствие за човек, прекарал нощта в компанията на призраците от замъка.

Самата госпожа Бърд подреждаше масите в главния салон и пълничката й фигура с престилка беше толкова приятна и утешителна гледка, че усетих силно желание да я прегърна. И сигурно щях да го направя, ако в този момент не забелязах, че не сме сами.

Имаше още някой, още един гост, който се беше привел към стената и внимателно разглеждаше черно-белите снимки.

Много познат човек.

— Мамо?

Тя вдигна поглед и ми се усмихна колебливо.

— Здравей, Еди.

— Какво правиш тук?

— Ти каза, че трябва да дойда. Исках да те изненадам.

Никога през живота си не съм била толкова доволна и не съм изпитвала такова облекчение от срещата си с някого. Прегърнах я.

— Толкова се радвам, че си тук.

Може би страстта ми си е проличала, сигурно съм я притиснала малко по-дълго, понеже мама примигна и каза:

— Всичко наред ли е, Еди?

Поколебах се, докато тайните, които бях научила, мрачните истини, на които бях станала свидетел, се размесваха като карти в съзнанието ми.

— Добре съм, мамо. Просто съм малко изморена. Снощи имаше голяма буря.

— Госпожа Бърд ми каза, че заради дъжда си пренощувала в замъка — съвсем лекичко секна гласът й. — Радвам се, че не тръгнах следобед, както планирах.

— Отдавна ли си тук?

— Само двайсетина минути. Разглеждах тези — посочи тя една снимка от списание „Кънтри Лайф“ от 1910 година. Беше на кръглия басейн, докато все още са го строяли. — В този басейн се научих да плувам, докато живеех в замъка.

Приближих се, за да прочета надписа под снимката: „Оливър Сайкс, който ръководи строителните работи, показва на господин и госпожа Реймънд Блайд новия им басейн“. Ето го красивия млад архитект, Човека от калта, който ще завърши дните си във възстановения от самия него ров. По кожата ми плъзна четката на осведомеността и върху ми натежа бремето на тайната, която бях научила за съдбата на този млад мъж. В съзнанието ми долетя молбата на Пърси Блайд: „Не забравяйте обещанието си. Разчитам на вас“.