Кейт Мортън - Отминали времена

— Той беше толкова стабилен, Еди, толкова категорично възприемаше света и своето място в него. Удивително. Не познавах човек като него. Той не виждаше неща, които не съществуват, не се тревожеше за нищо, преди то да се случи. В това се влюбих в неговата увереност. Беше здраво стъпил в настоящето и когато говореше, неговата сигурност ме обгръщаше. За щастие, и той бе видял нещо у мен. Може и да не звучи вълнуващо, но двамата бяхме много щастливи заедно. Баща ти е добър човек, Еди.

— Знам.

— Почтен, мил, отговорен. Това значи много.

Съгласих се и докато двете сърбахме супата си, в съзнанието ми изникна образът на Пърси Блайд. В това отношение тя приличаше малко на татко: можеш да не забележиш такъв човек в по-живописна компания, но неговата решителност и дори твърдост е основата, върху която блестят всички останали. Мислите за замъка и за сестрите Блайд ми напомниха за още нещо.

— Не мога да повярвам, че забравих.

Бръкнах в чантата си и извадих кутията, която Джунипър ми даде през нощта.

Мама остави лъжицата си и изтри пръсти в салфетката в скута си.

— Подарък? Но ти дори не знаеше, че ще идвам.

— Не е от мен.

— А от кого?

Точно се канех да кажа: „Отвори го и ще видиш“, но си спомних, че последния път, когато й бях връчила кутия със спомени и казах същото, не се получи добре.

— От Джунипър е, мамо.

Тя раздалечи устни и тихо ахна, после несръчно се помъчи да отвори кутията.

— Ама че съм глупава — каза с непознат за мен глас, — колко съм несръчна. — Накрая вдигна капака и ръката й се стрелна смаяно към устата. — О, боже!

Извади отвътре крехките листове обикновена хартия — държеше ги, сякаш са най-скъпоценното нещо на света.

— Джунипър ме помисли за теб. Пазела ти го е.

Очите на мама се стрелнаха към замъка на хълма и тя поклати глава леко и невярващо.

— През цялото време…

Отгърна машинописните страници, попрочете по малко от тук от там с треперлива усмивка. Наблюдавах я, радвах се на видимото удоволствие, което й доставяше ръкописът. Но имаше и още нещо. У нея настъпи някаква промяна — деликатна, но несъмнена, — когато тя разбра, че приятелката й не я е забранили: чертите на лицето й, мускулите на шията й, дори лопатките ни раменете й някак се смекчиха. Цял един живот, прекарай в отбранителност, се стопи и аз съзрях момичето у нея, което сякаш току–що се събуждаше от дълъг и дълбок сън.

— А какво стана с писането, мамо?

— Моля?

— С писането. Не продължи ли?

— О, не, отказах се. — Мама набърчи нос и изражението й стана някак извинително. — Сигурно ти изглежда страхливо.

— Не, не е страхливо. — Продължих внимателно: — Но не разбирам защо си престанала да правиш нещо, което ти доставя удоволствие.

Слънцето беше пробило облаците, отразяваше се в локвите и хвърляше шарена сянка по бузите на мама. Тя намести очилата си, размърда се на стола и лекичко притисна длани към ръкописа.

— Това бе толкова огромна част от миналото ми, от онази, която бях тогава — каза тя. — После всичко се обърка. Страдах, понеже мислех, че Джунипър и Том са ме изоставили, усещането, че съм изневерила на себе си, като не съм отишла на онова интервю… Мисля, че писането просто престана да ми доставя удоволствие. Заживях с баща ти и насочих вниманието си към бъдещето.

Тя отново погледна към ръкописа, вдигна един лист и прочете написаното на него с мимолетна усмивка.

— Наистина ми доставяше огромно удоволствие — каза. — Да се опиташ да уловиш върху хартията нещо абстрактно, някаква мисъл или усещане. Бях забравила колко ми беше приятно.

— Никога не е твърде късно да започнеш отново.

— Еди, скъпа — усмихна се тя с нежно съжаление. — Аз съм на шейсет и пет години. От десетилетия пиша само списъци за пазаруване. С основание мога да твърдя, че е твърде късно.

Поклатих глава. Всеки ден в работата си срещах хора на всякаква възраст, които пишат просто защото не могат иначе.

— Никога не е прекалено късно, мамо — повторих, но тя вече не ме слушаше. Беше насочила вниманието си зад рамото ми, отново към замъка, придърпа жилетката си на гърдите с фината си ръка. — Знаеш ли кое е интересното, не бях сигурна как ще се почувствам, но сега, когато съм тук, надали мога да се върна. Не съм убедена, че го искам.

— Не си ли?

— Имам в съзнанието си една представа. Щастлива представа. Не искам това да се промени.

Тя може би мислеше, че ще опитам да я разубедя, обаче не го сторих. Замъкът вече беше едно печално място, бледнееше и се разпадаше почти като трите си обитателки.