Кейт Мортън - Отминали времена

— Разбирам те — казах. — Всичко има някак изтощен вид.

— Ти също изглеждаш изтощена, Еди — намръщено ме изгледа тя, сякаш едва сега забелязваше.

И в този миг аз се прозях.

— Прекарах паметна нощ. Не успях да спя много.

— Да, госпожа Бърд ми каза, че имало силна буря. С удоволствие бих се разходила в градината. Има предостатъчно неща, с които да се занимавам — докосна тя ръбчетата на ръкописа. — Защо не отидеш да полегнеш?

По средата на стълбите госпожа Бърд привлече вниманието ми. Стоеше горе на площадката, размахваше нещо над перилата и питаше дали може да ми отнеме минутка. Беше толкова настойчива, че макар да се съгласих, не можах да се отърся от тревожното си опасение.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя и хвърли поглед през рамо. — Тайна е.

След последните двайсет и четири часа, които бях прекарала, това не ме развълнува.

Когато стигнах до нея, тя бутна в ръцете ми сивкав плик и ме осведоми със странен шепот:

— Това е едно от писмата.

— Кои писма?

Бях видяла доста през последните месеци.

Тя ме изгледа така, сякаш съм забравила кой ден от седмицата е. Което, като се замисля, си беше точно така.

— Писмата, за които ви разказвах, разбира се, за любовните писма, които Реймънд Блайд е изпращал на мама.

— А! Тези писма.

Тя кимна нетърпеливо, а часовникът с кукувичка на стената зад нея избра точно този момент, за да изплюе навън двете си танцуващи мишки. Изчакахме мелодията да свърши и я попитах:

— Искате да го погледна ли?

— Не е нужно да го четете — увери ме госпожа Бърд, — ако се чувствате неловко. Просто онази вечер споменахте нещо, което ме накара да се замисля.

— Така ли?

— Казахте, че ще разгледате бележниците на Реймънд Блайд, и ми хрумна, че сигурно вече имате ясна представа как изглежда почеркът му. — Тя си пое дъх и после изрече забързано: — Чудех се дали, надявах се…

— Дали не мога да погледна и да ви кажа.

— Именно.

— Разбира се…

— Прекрасно!

Тя допря длани под брадичката си и измъкна листа хартия от плика.

Веднага ми стана ясно, че ще я разочаровам, че писмото изобщо не е писано от Реймънд Блайд. След като внимателно прочетох бележниците му, познавах добре наклонения му почерк, дългите завъртулки след някои букви, особеното „Р“, с което се подписваше. Не, това писмо беше написано от друг.

„Люси, любов моя, единствена моя!

Знаеш ли как се влюбих? Че се случи още в мига, в който те зърнах? Нещо в позата ти, в извивката на раменете ти, в кичурите коса, спуснали се върху шията ти… ти ме завладя.

Мислех си какво каза при последната ни среща. Всъщност само за това мисля. Чудех се дали не си права и това не е просто фантазия. Че можем да забравим всичко и всички и да заминем далече заедно.“

Не прочетох останалото. Прескочих следващите няколко абзаца и стигнах до инициала на подписа, точно както ми беше казала госпожа Бърд. Но когато го погледнах, някои подробности се промениха и нещата се понаместиха. Бях виждала преди почерка на този човек.

Разбрах кой е писал писмото и кого Люси Мидълтън е обичала повече от всеки друг. Госпожа Бърд имаше право — тази любов беше предизвикателство към обществените норми, — но не беше любов между Люси и Реймънд. Писмото не беше подписано с буквата „Р“, а с буквата „П“, изписана старомодно, с удължена първа чертица и леко извита втора, така че приличаше на „Р“, особено ако човек се опитва да види точно това.

— Прекрасно е — казах, едва изричайки думите, понеже внезапно се почувствах печално самотна, като се замислих за онези две млади жени и за дългите години от живота им, които бяха прекарали разделени.

— Много е тъжно, нали? — Тя въздъхна, прибра писмото обратно в джоба на престилката си и ме погледна обнадеждено. — Толкова красиво написано писмо.

Когато най-накрая успях да се откопча от госпожа Бърд, след като й отговорих възможно най-смътно, отидох право в стаята си и се строполих върху леглото. Затворих очи и се помъчих да освободя съзнанието си, но напразно. Мислите ми бяха приковани към замъка. Не можех да престана да мисля за Пърси Блайд, която бе обичала толкова силно и толкова отдавна, която хората мислеха за скована и студена, която през по-голямата част от живота си беше пазила ужасна тайна, за да защити по-малката си сестра.

Пърси ми разказа за Оливър Сайкс и за Томас Кавил, при условие че ще „постъпя правилно“. Беше говорила много за последните дни на хората, но онова, което не можех да проумея, бе защо изобщо трябваше да ми го разказва. Какво искаше да направя с тази информация, което самата тя не можеше да направи? Този следобед бях твърде изморена. Трябваше да поспя и с нетърпение чаках да прекарам вечерта с мама. Затова реших да посетя замъка на следващата сутрин и да се срещна за последен път с Пърси Блайд.