Кейт Мортън - Отминали времена

Бурята, проправила си път откъм Северно море онзи следобед на 29 октомври 1941 година, ехтеше и бучеше, чу мереше се и се сгъстяваше, преди най-сетне да надвисне над замъка Милдърхърст. Първите неохотни капки дъжд се откъснаха от облаците по здрач, а още безброй щяха да ги последват преди края на нощта. Беше потайна буря, дъжд, който избягна да трополи, но се стича неспирно, капките се сипеха упорито час след час, лееха се по керемидите на покрива и върху стрехите на замъка. Роувинг Брук започна да покачва нивото си, тъмното езеро в гората Кардейкър стана още по-тъмно, а меката морава около замъка, малко по-ниска от онази отвъд, подгизна и в мрака се очерта силуетът на рова, съществувал някога. Близначките вътре обаче не подозираха за тези неща, те знаеха само, че след като бяха чакали разтревожени часове наред, някой най-сетне почука на вратата на замъка.

Сафи стигна първа, постави ръка върху бравата и пъхна месинговия ключ в ключалката. Той заседна, открай време заяждаше и тя се помъчи с него малко. Забеляза, че ръцете й треперят, че лакът й се е обелил, че кожата й изглежда стара, а после механизмът поддаде, вратата се отвори и мислите й отлетяха в тъмната и влажна нощ, защото на прага стоеше Джунипър.

— Милото ми момиче! — Сафи щеше да се разплаче от радост, че вижда малката си сестра жива и здрава и най-сетне у дома. — Слава богу! Толкова ни липсваше!

— Изгубих си ключа. Извинявай — каза Джунипър. Дъждобранът й беше умалял, изпод шапката се показваше порасналата й коса, но Джунипър изглеждаше същинско дете и полумрака на входа и Сафи не се сдържа — обхвана с ръце лицето на сестра си и я целуна по челото, както правеше, когато Джунипър беше съвсем мъничка.

— Няма нищо — каза Сафи и махна към Пърси, чието мрачно настроение се бе прехвърлило в камъните. — Много се радваме, че си у дома, че си жива и здрава. Дай да те погледна… — Тя отдалечи сестра си на една ръка разстояние и гърдите й се издуха от вълна на задоволство и облекчение, които не можеше да изрази с думи. Затова просто придърпа Джунипър в прегръдката си. — Закъсня и ние се разтревожихме…

— Автобусът. Спряха ни, имало някакъв… инцидент.

— Инцидент ли? — отстъпи назад Сафи.

— Нещо, свързано с автобуса. Блокада на пътя, струва ми се, не съм сигурна…

Тя се усмихна и вдигна рамене, не довърши изречението си, а по лицето й се изписа кратко недоумение. Само за миг, но беше достатъчно. Неизречените думи отекнаха в стаята толкова ясно, все едно ги беше произнесла. Не мога да си спомня. Простички думи и напълно безобидни, ако са изречени от друг, а не от Джунипър. Тревогата се спусна тежка като камък в корема на Сафи. Тя погледна към Пърси и забеляза познатата тревога да сковава и нейните черти.

— Хайде, влизай вътре — подкани я Пърси, отново усмихната. — Защо стоим навън в това време!

— Да! — бодро като близначката си се включи и Сафи. — Горкичката ми, ще настинеш, ако не внимаваме. Пърси, върви долу и донеси грейката!

Пърси се запъти по тъмния коридор към кухнята, а Джунипър се обърна към Сафи, стисна китката й и попита:

— Том?

— Още не.

Лицето й помръкна.

— Но вече е късно. Аз закъснях.

— Знам, скъпа.

— Какво може да го е забавило?

— Ами войната е виновна за всичко, скъпа. Ела и седни до огъня. Ще ти направя чудесно питие, а той ей сега ще дойде, ще видиш.

Стигнаха до хубавия салон и Сафи си позволи да се наслади на красивата сцена, преди да поведе Джунипър до килима пред камината. Побутна най-голямата цепеница, докато сестра й вадеше табакерата си от джоба.

Огънят се разискри и Сафи потръпна. Изправи се, върна ръжена на мястото му и изтупа ръце, въпреки че си бяха съвсем чисти. Джунипър драсна клечка кибрит и дръпна силно от цигарата.

— Косата ти — тихо отбеляза Сафи.

— Подстригах я.

— Ами харесва ми.

Усмихнаха се една на друга — Джунипър малко плашливо, или поне така се стори на Сафи. Но в това, разбира се, нямаше логика. Джунипър не се притесняваше. Сафи се престори, че не я гледа, докато сестра й обхвана кръста си с ръка и продължи да пуши.

„Лондон — искаше да каже Сафи, — била си в Лондон! Разкажи ми! Нарисувай ми картините с думи, за да си ги представя и да знам всичко, което знаеш и ти. Танцува ли? Поседя ли до езерото Сърпентайн? Влюби ли се?“ Въпросите се нижеха един след друг, умоляваха да бъдат зададени, но Сафи не продума. Вместо това стоеше като пълна глупачка, огънят топлеше лицето й и минутите се нижеха. Съзнаваше, че е нелепо, Пърси щеше да се върне всеки момент и повече нямаше да има възможност да говори с Джунипър. Трябваше просто да я заговори веднага и да опита директно: „Разкажи ми за него, скъпа, разкажи ми за Том и за плановете ви“. В крайна сметка това беше Джунипър, скъпата й по-малка сестричка. Можеха да си говорят за всичко. И въпреки това. Сафи си помисли за написаното в дневника на сестра си и бузите й пламнаха.