Кейт Мортън - Отминали времена

— Изобщо нищо?

Зъбите на Джунипър тракаха. Отново поклати глава.

Сафи заговори спокойно и тихо като на дете.

— Скъпа моя, възможно ли е да ти се губи малко време?

Страх просветна в очите на Джунипър.

— Боли ли те главата? Пръстите ти… изтръпнали ли са?

Джунипър кимна бавно.

— Добре. — Сафи направи всичко по силите си да се усмихне, помогна на Джунипър да съблече съсипаната блуза, обгърна с ръка раменете на сестра си и почти се разплака от страх, обич и болка, когато усети крехките костици под ръката си. Трябваше да заминат за Лондон, Пърси трябваше да отиде и да върне обратно Джун. — Всичко е наред — каза тя твърдо, — вече си у дома. Всичко ще бъде наред.

Джунипър не продумваше, лицето й беше безизразно.

Сафи погледна към вратата — Пърси щеше да знае какво да правят. Пърси винаги знаеше.

— Шшшт — каза тя, — шшшт.

Но го каза по-скоро на себе си, отколкото на Джунипър, която вече не я слушаше.

Седнаха в единия край на шезлонга и зачакаха. В огнището пращеше огън, по камъните пробягваше вятър, дъждът шибаше стъклата. Сякаш бяха минали сто години. После на вратата се появи Пърси. Беше тичала и държеше в ръка грейката.

— Стори ми се, че чух писък… — Закова се на място и забеляза, че Джунипър е разсъблечена. — Какво става? Какво се е случило?

Сафи посочи окървавената блуза и каза със зловеща бодрост:

— Ела и ми помогни, Пърси. Джунипър е пътувала цял ден и мисля, че трябва да й предложим една топла вана.

Пърси кимна, двете застанаха от двете страни на малката си сестра и я поведоха към вратата.

Стаята се успокои в тяхно отсъствие, камъните си зашепнаха.

Разхлабеният капак се откачи от пантата си, но никой не забеляза.

— Тя спи ли?

— Да.

Пърси въздъхна облекчено и влезе по-навътре в мансардата, за да погледне към мястото, където лежеше малката им сестра. Спря до стола на Сафи.

— Каза ли нещо?

— Не много. Помни, че е била във влака, после в автобуса, но той спрял и тя коленичила отстрани на пътя. Следващото, което помни, било, че крачи по алеята, почти е стигнала вратата и крайниците й са изтръпнали. Както става… знаеш, след това.

Пърси знаеше. Пресегна се и плъзна два пръста покрай косата на Джунипър към бузата й. Сестричката им изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна и безвредна, когато спеше.

— Не я буди.

— Няма голяма вероятност да се събуди — посочи Пърси към шишенцето с хапчета на нощното шкафче.

— Преоблякла си се — отбеляза Сафи и подръпна крачола на панталона на Пърси.

— Да.

— Излизаш?

Пърси кимна кратко. Ако Джунипър беше слязла от автобуса, но е намерила пътя за дома, най-вероятно това означаваше, че каквото и да е предизвикало загубата на паметта й, причината за кръвта по дрехите й е някъде близо до замъка. Което означаваше, че Пърси трябва незабавно да провери, да вземе фенерче, да тръгне по алеята и да види какво ще намери. Отказваше да гадае — знаеше само, че е неин дълг да го махне. Честно казано, беше признателна за задачата си. Една стабилна и ясна цел щеше да й помогне да овладее страховете си и да попречи на въображението й да се вихри неконтролируемо. Положението и бездруго беше тревожно. Сведе поглед към главата на Сафи, към красивите й къдрици и се намръщи.

— Обещай ми, че докато се върна, ще направиш нещо — каза, — а няма само да седиш тук и да се тревожиш…

— Но, Пърси…

— Говоря сериозно, Сафи. Тя ще спи с часове. Слез долу, напиши нещо. Занимай мозъка си с нещо. Не трябва да се паникьосваме.

Сафи се пресегна и преплети пръсти с тези на Пърси.

— А ти внимавай с господин Потс. И дръж фенерчето ниско долу. Знаеш го какъв е по време на затъмнение.

— Добре.

— Пази се и от германците, Пърси. Внимавай.

Пърси дръпна ръката си, смекчи въздействието на жеста, като пъхна и двете си ръце в джобовете, и отговори сухо:

— В такава нощ? Ако имат капка разум, ще си стоят на топло в леглата.

Сафи се помъчи да се усмихне, но не успя. Пък и кой да я вини? В стаята беше пълно със стари привидения. Пърси овладя една тръпка и се запъти към вратата с думите:

— Добре, ще…

— Помниш ли, когато спяхме тук, Пърси?

Пърси спря, потърси цигарата, която си беше свила по-рано.

— Смътно.

— Беше хубаво, нали? Ние двете.

— Доколкото помня, ти нямаше търпение да слезеш долу.

Сега вече Сафи наистина се усмихна, но печално. Избегна погледа на Пърси и прикова своя върху Джунипър.

— Все бързах. Да порасна. Да се махна.

Пърси усети болка в гърдите. Стегна се, за да преодолее порива на чувството. Не искаше да си спомня каква беше близначката й като момиче, преди татко да я пречупи, когато имаше дарба и мечти, и всички шансове да ги осъществи. Вече не. Никога, ако зависеше от нея. Беше твърде болезнено.