Кейт Мортън - Отминали времена

— Прибирате ли се?

Том се огледа в мрака за човека, на когото принадлежи гласът, и видя жена, седнала срещу него от другата страна на пътеката. На около петдесет години — не можеше да определи със сигурност, — доста мила, както би изглеждала майка му, ако животът й беше по-лесен.

— Отивам на гости на приятелка — отговори той. — Живее на Тентърдън Роуд.

— Приятелка, значи? — усмихна се многозначително жената. — Вашето момиче?

Той се усмихна, понеже беше вярно, после заряза темата отново, тъй като едновременно с това и не беше. Той щеше да се ожени за Джунипър Блайд, но тя не беше „неговото момиче“ — не се срещаше с нея през отпуските, не беше нацупената красавица с дългите крака и празните обещания в писмата до фронта, момиче, което обича да пие джин и да го опипват късно нощем.

Джунипър Блайд не беше такава. Тя щеше да стане негова съпруга, той щеше да й бъде съпруг, но дори вкопчен в такива абсолютни понятия, Том съзнаваше, че тя никога няма да му принадлежи. Кийтс е познавал жени като Джунипър. Когато пишел за жените от ливадите, за красивата малка фея с дълга коса, с лека стъпка, с див поглед, той все едно беше описвал Джунипър Блайд.

Жената отсреща още очакваше потвърждение и Том се усмихна.

— Годеница ми е — отговори и се наслади на изпълнената с очакване за стабилност дума, макар да се смути от нейната неуместност.

— А така, не е ли прекрасно? Толкова е хубаво да чуваш такива истории в тези времена. Тук ли се запознахте?

— Не… ами не точно. Запознахме се в Лондон.

— В Лондон — усмихна се тя със симпатия. — Ходя на гости на приятели понякога, а когато последния път слязох на Чаринг Крос… — поклати глава тя. — Храбрият стар Лондон. Ужасно е какво го сполетя. Вие или вашите близки пострадахте ли?

— Имах късмет. Засега.

— Дълго ли пътувахте до тук?

— Тръгнах с влака в девет и дванайсет. И оттогава е същинска комедия от грешки.

Тя клатеше глава.

— Само спираме и тръгваме. Претъпкано е. Проверките на самоличността — но все пак, ето ни тук. Почти в края на пътуването. Жалко, че времето е такова. Дано да си носите чадър.

Не си носеше, но кимна и се усмихна, после отново потъна в собствените си мисли.

Сафи занесе дневника си в хубавия салон. Само тук бяха запалили огън тази вечер и въпреки всичко красиво подредената стая все още й доставяше някакво мъничко удоволствие. Не обичаше да се чувства оградена, затова избегна столовете и предпочете масата. Отмести подредените съдове и чаши. Направи го внимателно, за да не размести останалите три подредени места — лудост беше, съзнаваше го, но мъничка част от нея се бе вкопчила в надеждата, че може би все пак ще вечерят четиримата заедно.

Наля си още едно уиски, после седна и отвори тетрадката си на последната страница. Прочете я и си припомни трагичната любовна история на Адел. Въздъхна, а тайният свят на собствената й книга протегна ръце и я посрещна у дома.

Мощна гръмотевица накара Сафи да подскочи и й напомни за намерението да пренапише сцената, в която Уилям разваля годежа си с Адел.

Клетата Адел. Разбира се, че светът й ще се разпадне по време на буря, в която небесата сякаш се продънват! Така беше редно. Всички трагични мигове в живота трябва да бъдат подчертани от такива природни стихии.

Би трябвало да се разрази буря и когато Матю разваляше годежа си със Сафи, но уви. Двамата седяха един до друг на канапето до френската врата на библиотеката, а слънчевите лъчи струяха в скута им. Дванайсет месеца след ужасното пътуване до Лондон, премиерата на пиесата, тъмния театър, противното същество, което се появи от рова, покатери се по стената, ревейки от отблъскваща болка… Сафи наля чай на двамата и Матю заговори.

— Мисля, че сега за двама ни ще е най-добре да се освободим един от друг.

— Да се освободим…? Но аз не… — примигна тя. — Не ме ли обичаш вече?

— Винаги ще те обичам, Сафи.

— Тогава… защо? — Когато разбра, че той ще идва, тя се преоблече със сапфиреносинята рокля. Беше й най-хубавата: нея носеше в Лондон, искаше той да й се възхити, да я пожелае като онзи ден на езерото. Почувства се глупаво. — Защо? — попита отново, презирайки слабостта в гласа си.

— Не можем да се оженим, знаеш го не по-зле от мен. Как бихме могли да живеем като съпрузи, след като отказваш да напуснеш замъка?

— Не отказвам, нищо подобно. Копнея да го напусна…

— Тогава ела, ела с мен още сега…

— Не мога — изправи се тя. — Казах ти.

В този момент у него настъпи промяна, сякаш нож разряза чертите му.